Обзема ме паника, спирам да гледам снимката и се отправям към прозореца. Поглеждам черния океан и виждам няколко души да вървят по дъсчената пътека на плажа. Продължавам да държа снимката в ръка и бързо отивам в стаята си, нахлузвам обувките и без да ги завързвам, отивам към плажа. Въздухът не е непоносимо студен, но е доста хладно. Доволен съм, че съм с дълги ръкави. Поглеждам нагоре и надолу дъсчената пътека и плажните шезлонги, близо до хотела, но тя не се вижда никъде. Пъхам снимката в задния си джоб. Отправям се тичешком към плажа.
Намирам я седнала недалеч върху пясъка.
– По дяволите, момиче, изплаши ме.
Сядам до нея и я прегръщам с една ръка.
Тя се взира в океана, студеният вятър развява леко косата ѝ. Не ме поглежда.
– Съжалявам – казвам аз. – Исках само да…
– Обичам те, Андрю – прекъсва ме тя, но продължава да гледа напред. – Не знам как едно момиче може да е толкова щастливо и същевременно толкова нещастно.
Тъй като не съм сигурен какво иска да каже с това, се страхувам да отвърна каквото и да било, защото не искам да кажа нещо, което не трябва. Притискам я по-плътно, за да се стоплим взаимно. И не казвам нищо.
– Не съм ти ядосана – казва тя. – Отначало бях. Но искам да знаеш, че вече не съм.
– Кажи ми какво ти е – питам тихо аз.
Тя продължава да се взира в мрака пред себе си. Вълните едва облизват брега на няколко метра от нас. Виждам на хоризонта да се движи малка бяла точка, светлините на някакъв кораб.
Изведнъж усещам погледа на Камрин върху себе си и извръщам глава, за да я погледна. От сградите зад нас, а и от луната идва достатъчна светлина, за да мога да виждам чертите ѝ и тънките кичури коса, полепнали по студените ѝ бузи. Протягам ръка и махам няколко от устните ѝ. Очите ѝ ме гледат по-меко и тя казва:
– Наистина много обичах Иън. Но не искам да мисля за…
Аз клатя глава.
– Камрин, не прави това. Тук не става въпрос за мен – подхващам с пръст още един тънък кичур коса и го махам от устата ѝ. – Не го прави заради мен.
За момент тя не казва нищо и аз усещам как поставя ръката си в скута ми и пръстите ми хващат нейните.
Отново гледа към океана.
– Не исках да отида на погребението на Иън – казва тя. – Не исках да го виждам за последен път по този начин. Помниш ли онзи ден в апартамента ти, когато влязох и прекъснах разговора ти по телефона с Ейдън, в който той се опитваше да те накара да отидеш на погребението на баща си?
Аз кимам.
– Да, спомням си.
– Ти му каза нещо от сорта, че би искал да видиш за последен път някого, докато е жив, а не да лежи мъртъв в ковчег. Е, точно така се чувствах и аз за погребението на Иън. Не исках да отида. По същата причина не исках да видя Лайли. Тъкмо затова предпочетох кремация.
– И въпреки това си отишла на погребението на Иън.
Засега гледам да не засягам темата за Лайли. Тя е по-болезнена. И за двамата. Аз я видях. Беше толкова мажа, че можеше да се събере в дланта ми. Обаче Камрин отказа да погледне.
Тя клати глава.
– Всъщност не – казва тя за погребението на Иън. – Бях там, но и не бях. Моят начин да го оставя да си върви беше да го прогоня от главата си, да прогоня всяка дума, която ми е казал, лицето му, прогоних всичко, което можах. Отидох на погребението само защото какво ли щяха да си помислят всички, ако в този ден си бях останала у дома.
– Но това не е приключване – казвам предпазливо аз. – Все едно да замиташ боклука под килима. Той пак си е там. Знаеш, че е там. И аз няма да те оставя на мира, докато не го направиш, както трябва.
– Знам – казва тя.
След няколко секунди мълчание бъркам в задния си джоб и изваждам снимката.
– Знаеш ли, ако той беше още жив, щях малко да ревнувам. Доста хубаво момче е.
Камрин ми се усмихва и забелязвам, че поглежда за миг снимката.
Оставям я върху пясъка до коленете ни. После отново ставам сериозен.
– Камрин, какво става с теб… Хапчетата, които взе, цялата тази работа не ще да е само заради загубата на Лайли. Знаеш го, нали?
Тя не отговаря, обаче усещам, че размишлява напрегнато върху това, което казах.
– Прогонила си от главата си всички. Иън. Лайли. Според Натали дори баба си и Коул, както и факта, че баща ти ви е напуснал и като че ли го е грижа повече за новата му приятелка, отколкото за теб – казах го така, както си е, защото точно така трябва да бъде казано. – Вместо да се справиш с това, да скърбиш или да направиш каквото и да било, ти само се затваряш в себе си и очакваш всичко да се оправи само. Правиш го от много време, още отпреди да се срещнем. Трябва да знаеш, че то единствено се трупа и някой ден няма да издържиш и ще се изправиш с лице срещу него.