Усмивката ѝ изчезва и тя ме гледа така, като че ли съм развалил хубавия момент. Хващам ръката ѝ и я изправям на крака до мен.
– Не искам да ти звуча прекалено мрачно, обаче да ти кажа, това винаги ме е притеснявало. Може да се види по телевизията и по филмите. Дават ни някакъв човек, който е прикачен към всякаква възможна апаратура, известна на човека, и с нея се опитват да го държат жив, защото семейството му се надява и т.н. – обгръщам нежно ръцете ѝ. – Никога не ме оставяй да живея като някакъв зеленчук. Обещай ми го. Познаваш ме по-добре от всеки друг и ти имам доверие, че ще си наясно, когато няма да има нужда да продължавам повече. Така че ми обещай.
Виждам, че тя бавно започва да се съгласява с мен. Отнема ѝ малко време, но започва да кима.
– Обещай ми същото – казва Камрин.
Усмихвам се и казвам:
– Обещавам ти.
Тя прави крачка назад и скрива ръце в ръкавите си. Загръща се по-плътно с пуловера си и започва да ходи напред-назад.
Спира и ме поглежда.
– Обещай ми, че ако някога имам алцхаймер или деменция и не мога да разпозная никого, ще ме посещаваш всеки ден и ще ми четеш, както Ноа четеше на Али[6].
– Кой? – питам аз, но после се сещам. – О, разбирам.
Смея се и клатя глава към нея.
Очите и усмивката ѝ се разширяват и тя вика:
– Андрю! Това не е смешно! Говоря ти сериозно!
Смее се, а аз я сграбчвам и я придръпвам към себе си.
– Добре де, добре! – казвам аз и я притискам по-плътно.
– Идеята беше твоя – казва тя, – така че не го обръщай на майтап.
– Знам. Права си, но защо си ми толкова сърдита?
Чувствам как лакътят ѝ се забива в корема ми и се свивам, като се преструвам, че много ме е заболяло. Камрин обаче иска освен да ме заболи и да ме унизи. Блъсва ме назад и ме поваля на пясъка. После застава заплашително над мен с крака, опрени в ребрата ми, и с ръце върху бедрата. Аз продължавам да се държа с една ръка за корема и ме напира смях отвътре, но се старая да не го показвам, макар да знам много добре, че не мога да я заблудя.
– Ако остане на теб, ще обърнеш и най-сериозния момент на майтап – казва тя с такова сериозно изражение, че ме кара да се смея още по-силно, най-вече може би за това, че и на нея ѝ е много трудно да запази физиономията си сериозна.
Навежда се над мен и май ще започне да ме удря с нежните си, малки ръце, но аз съм по-бърз от нея и миг преди това протягам ръка и я сграбчвам здраво между краката.
– Ауу! – надава болезнен вик тя и се опитва да се търколи на една страна, но аз не я пускам и я държа в това положение. – По дяволите, Андрю. Какво ти става, че си ме сграбчил така за она… онова място?!
Стискам я още по-силно и бавно надигам глава от пясъка, като се опитвам да я наведа назад. Тя пада на колене и очите ѝ са много близо до моите…
– Защото ми харесва – прошепвам аз, като опирам устните си в нейните. – Не мърдай.
Настроението ни се променя за секунди. Студената ѝ кожа става по-топла, погледът ѝ е някак унесен, а тялото ѝ податливо.
– Тук навън има хора… – опитва се да каже едва чуто тя, но ръката ми между краката ѝ я кара бързо да млъкне.
– Не ми пука – казвам аз и поглеждам първо очите ѝ, а после пълните ѝ влажни устни. – Далече са.
– Ама… какво правиш…
– Просто не мърдай. Не говори.
Прекарвам езика си по долната ѝ устна и леко я засмуквам. Усещам, че се опитва да ме целуне, но не ѝ позволявам. Плъзгам ръка под меката материя на пликчетата и усещам топлината между краката ѝ. Боже Господи, тя вече се е подмокрила. Навеждам глава към извивката на шията ѝ и вдишвам аромата на кожата ѝ. Тя стои абсолютно неподвижна, но аз усещам как тялото ѝ трепери и пулсът ѝ е много ускорен. Изгарям от желание да я чукам, но продължавам да се сдържам, защото ми харесва да се измъчвам. Ужасно ми харесва.
Свободната ми ръка, която е обгърнала кръста ѝ, се спуска към бедрата ѝ и я принуждава да разтвори още повече краката си.
– Разтвори ги – казвам, а устните ми едва докосват нейните. Тя прави точно каквото ѝ казвам и разтваря коленете си. За миг остава неподвижна и напрегната, когато забелязвам един мъж да минава недалеч от нас, но аз отново започвам да я притискам, плъзвам два пръста в нея и я принуждавам да гледа само в мен. Тя диша учестено, а аз потръпвам, когато усещам как вътре мускулите ѝ се стягат около пръстите ми. Взирам се в очите ѝ и от време на време погледът ми се плъзга по извивката на устните ѝ. – Не спирай да ме гледаш – казвам. – Не ме е грижа, че ти се иска да затвориш очи. Продължавай да ме гледаш.