– Камрин? – чувам гласа на Андрю, който ме изважда от дълбокия размисъл. – Добре ли си?
Пресилено се усмихвам.
– Ами да, добре съм. Просто се бях замислила… Знаеш ли, предпочитам червеното пред розовото.
– Трябваше да ѝ намисля име – казва Андрю, – за да можеш да ѝ избираш такъв цвят, какъвто ти хареса.
Той хваща ръката ми под масата. Това, че изобщо го е грижа за такива неща, ме кара да се усмихна.
Марна отдръпва чашата от устните си и я оставя на масата пред нея.
– О? – пита заинтригувана тя. – Вече сте избрали име?
Андрю кима.
– Лайли Мерибет. Второто име на Камрин е Мерибет. Трябва да бъде кръстена на майка си.
– О, Господи, разтопи ми сърцето. Не го заслужавам.
Марна ми се усмихва, лицето ѝ изразява щастие и всякакви други подобни чувства, които може да си представи човек, че майката на Андрю би могла да изпитва. Синът ѝ не само победи болестта и се върна силен, след като беше на косъм от смъртта, ами сега тя е на път да има внучка.
– Името с хубаво – казва тя. – Мислех, че Ейдън и Мишел ще са първи, но животът е пълен с изненади.
Нещо от начина, по който го каза, издаваше някакво скрито значение и Андрю го забеляза.
– Да не би да става нещо между Ейдън и Мишел? – пита той и бързо отпива от чая.
– Само част от това, което се случва, когато човек е женен – отговаря тя.
Не съм виждала брак без някакви търкания, а и те са заедно от дълго време.
– Колко дълго? – питам аз.
– Женени са само от пет години – казва Марна. – Но мисля, че са заедно от около девет.
Тя кима замислена, доволна от паметта си.
– Сигурно причината е Ейдън – казва Андрю. – Не бих искал да съм женен за него – смее се.
– Е, да, би било странно – отбелязвам аз и сбърчвам нос.
– Ами Мишел няма да може да дойде на бебешкото парти – казва Марна. – Трябва да участва в няколко конференции и няма как да то съчетае с програмата си, особено след като е толкова далеч. Но вероятно ще изпрати най-хубавите подаръци – завършва тя и мило ми се усмихва.
Съгласявам се е нея и отпивам нова глътка, но мислите ми отново блуждаят някъде другаде и не мога да ги спра. Единственото нещо, за което мисля, е забележката ѝ преди малко, че не е виждала брак без търкания. И отново преминавам в режим на безпокойство.
– Рожденият ти ден е на осми декември, нали така. Камрин?
Аз се сепвам и премигвам насреща ѝ.
Ох… да. Големите двадесет и една.
– Ами тогава изглежда, че ще трябва да планирам и парти за рожден ден.
– О, не, не е нужно.
Тя отхвърля с ръка молбата ми, сякаш да покаже, че е смешна, а Андрю не казва нищо и не сваля глупавата усмивка от лицето си.
Предавам се, защото знам, че с Марна няма смисъл да се спори.
След час се отправяме към къщи, вече се стъмва. Толкова съм уморена от тичане насам-натам през целия ден и от вълненията за Лайли.
Лайли. Не мога да повярвам, че ще ставам майка. Когато влизам в хола, широко се усмихвам. Пускам чантичката си върху масичката за кафе, пльосвам се върху централната възглавница на дивана и изритвам обувките. Обаче не след дълго Андрю сяда до мен с многозначителна усмивка на красивото си лице.
Бих могла да заблудя Марна, но би трябвало да си давам сметка, че не мога да заблудя него.
Три
Вземам Камрин на ръце и я слагам в скута си. Седим тук заедно, обвил съм я с ръце, а брадичката ми се е настанила в извивката на шията ѝ. Знам, че нещо я тормози. Чувствам го, но част от мен се страхува да попита.
– Какво има? – питам все пак и затаявам дъх.
Тя се обръща да ме погледне в очите, те са изпълнени с тревога.
– Просто се страхувам.
– От какво се страхуваш?
Тя запазва мълчание за момент и очите ѝ шарят из стаята, а после отново гледа пред себе си.
– От всичко – казва Камрин.
Протягам ръка и обръщам брадичката ѝ към мен.
– Можеш всичко да ми кажеш, Камрин. Знаеш го, нали?
– Аз… не искам да я караме по този начин… като повечето хора.