Дъвча скептично долната си устна и питам:
– Тогава колко струва?
– Ами, някъде около сто двадесет и пет. Не повече. Честен кръст – кръсти се.
После протяга ръка и вади колието от кутията, като го оставя да се поклаща от ръката му.
– Харесва ли ти? – пита той и застава зад мен.
Инстинктивно вдигам ръце и отдръпвам разрошената си коса, когато той поставя колието около врата ми.
– Безупречно е, Андрю. Не само го харесвам. Очарована съм.
Поглеждам надолу, след като той закопчава колието, и хващам между пръстите си лъскавата сребърна верижка.
Обръщам се с лице към него, повдигам се на босите си пръсти и страстно го целувам.
Просто не мога да си представя, че нещо такова няма да струва куп пари, но той говори истината. Мисля, че…
– Благодаря ти, скъпи – казвам широко усмихната.
Изведнъж той ме плясва по задника и вика:
– Днес трябва да се махнем оттук. Писна ми да се крием в тези стаи. Писна ми от това студено време. Иска ми се да можехме да заспиваме зимен сън.
– Аз и ти заедно. Какво точно ще правим?
Изваждам комплект чисто бельо от сака си край телевизора.
– Не знам. Каквото и да е – казва той. – Само се облечи по-топло.
Не беше нужно да ми го казва. От това, че бяхме на крайбрежието, и то по на юг, не ни стана по-топло през последните няколко дни. И двамата мечтаем толкова много за пролет и лято, че през повечето време говорим само за това. Аз често се оплаквам, че не мога да си провесвам краката през прозореца на колата, без да измръзнем, а той мърмори, че все още не става да спим на онова поле под звездите. Разбира се, не смея да го кажа на глас, защото това ще го амбицира още повече да го направим, но не изгарям от желание да спя под звездите. Никога повече. Не и след това, което стана първия път, когато опитахме. Не. Мисля да се задоволя с хотелските легла. В тях няма змии.
Зимата действа депресиращо. Мисля, че това е причината броят на самоубийствата в Аляска да е толкова голям. Красив щат, но аз предпочитам горещината на някой пустинен южен щат.
Обличам се изключително топло за рождения си ден: дебело палто, шал, ръкавици и каквото още се сетите. И пак ми е ужасно студено.
Андрю прави зимата някак си по-топла. Винаги съм мислила мъжете с шапчици за секси, но така както той изглежда в черното си марково яке и плетена шапчица, тъмносив пуловер, черни дънки и високи обувки “Док Мартен”, това е най-хубавият подарък за рождения ми ден. Усмихвам се мислено, когато вървим, хванати за ръце, сред неголямото множество от хора, които влизат във фара и излизат отново на студа, а три момичета, вероятно туристки, се зазяпаха в Андрю, минавайки покрай нас. Случва се често и вече трябва да съм свикнала. Тайно злорадствам, но кой не би го правил в моето положение? Той е най-секси нещото, което съм виждала някога. Нищо чудно, че по едно време е бил манекен. Мрази да говори за това и, естествено, аз често се връщам на темата просто за да го видя как се гърчи. А и вече се бръсне по-рядко, пуснат си е секси четина.
Движим се по интуиция из града, докато попаднем на нещо интересно, но през студените месеци това си е просто случайност.
Изкачваме спираловидните стъпала във фара, извисил се над океана, и се наслаждаваме заедно на откриващата се гледка. Провесили сме ръце през перилата и стоим плътно един до друг, за да се топлим. Студеният вятър ни брули по-силно, защото сме толкова високо над земята. Сигурна съм, че бузите и носът ми са зачервени.
Достатъчни са ни пет минути, за да кажем “стига толкова” и направо тичаме към колата.
– Може би просто трябва да отидем на кино – казва той. – Или… пък да изпаднем в зимен сън.
Седим дълго в колата и се опитваме да измислим какво да правим.
– Хайде още малко да пообиколим с колата насам-натам – казвам след малко аз.
– Може би просто трябва да си тръгнем.
Свивам рамене.
– Ако искаш.
Точно тогава виждам надпис, на който пише “Битпазар и антикварен магазин”.
– Хайде да вървим да пазаруваме – предлагам аз.
Андрю не изглежда много ентусиазиран.
– Да пазаруваме?
Кимам и му соча надписа.
– Не като в мола или нещо подобно – викам аз. – На битпазарите може да намериш страхотни неща.
Изражението му продължава да е неутрално, но предполагам, че си дава сметка, че това е много повече за предпочитане, отколкото да обикаляш навън на студа или да стоиш в колата и да не правиш нищо.
Предава се, защото наистина няма кой знае какъв избор. Потегля от паркинга и следваме знаците, които ни насочват към битпазара. Намираме по малко от всичко: глупаво изглеждащи шапки, едновремешни зъболекарски инструменти, ръчно изработени юргани, касети и грамофонни плочи. Андрю не им обръща много внимание, докато не съзира дървена кутия с грамофонни плочи.