– От години не съм виждал истински грамофонни плочи на “Лед Цепелин” – казва той, като държи една в ръцете си.
Обложката е така изтъркана и избледняла, като че ли е престояла тридесет години на някой таван, но той я държи толкова внимателно, сякаш е съвършено нова.
– Не възнамеряваш да купиш това, нали?
– Защо? – пита той, без да ме погледне.
Обръща я, за да я види от другата страна.
– Защото е грамофонна плоча.
– Е, да, ама е плоча на “Лед Цепелин” – отвръща той и ме поглежда за миг.
– Е, ѝ?
Той не отговаря.
Аз продължавам:
– Андрю, на какво ще я пуснеш да свири?
Накрая ми обръща внимание.
– Няма да я пускам да свири.
– Тогава защо ще я купиш? – питам, а после саркастично сама давам отговора: – О, става за колекциониране. Разбрах. Можеш да я сложиш някъде на задната седалка на колата – казвам и се подсмихвам.
– Или мога да сложа теб на задната седалка, а нея отпред.
Леко отварям уста от изненада.
Андрю се ухилва и слага плочата обратно в кутията.
– Няма да я купя – казва той и ме хваща за ръка.
Минути по-късно стигаме до друга барака, пълна със стари модни облекла. Докато най-методично преравям всичко по рафтовете, Андрю се спира пред съседната барака, където е изложена стена от стотици дивиди и блурей дискове. Стои пред нея със скръстени ръце, без да се помръдва, докато преглежда всички заглавия. Виждам тила му през преградата, която отделя моята барака от неговата. Връщам се към дрехите с чувство за неотложност и нужда при всяка дреха, която докосвам. Ужасно си падам по стари модни облекла. Не че наистина нося такива или пък съм имала някога, но това е едно от онези неща, от които не можеш да не се възхитиш и да си представиш как биха ти стояли.
Премествам една след друга металните закачалки, за да мога да разгледам всичките. Блузи с широки ръкави и кожени ширити, корсети, рокли с дълги, отпуснати ръкави и драпирани жаба, обувки във викториански стил…
Какво е това?
Сърцето ми спира за миг, когато отмествам една закачала и виждам роклята. Рокля в цвят слонова кост на “Гъни Сакс” с къси, широки ръкави. Вземам закачалката, премервам роклята върху себе си и се обръщам към огледалото. На дължина почти достига пода. С една ръка поддържам роклята на равнището на моя ръст, а с другата придръпвам нагоре плата. После се завъртам.
– Господи, обичам тази рокля – казвам на висок глас аз. – Трябва да я имам.
– Ами трябва да кажа, че роклята е много сладка – казва зад гърба ми Андрю и ме стресва.
Малко съм смутена, че той вероятно ме е видял да се възхищавам на себе си в нея и си говоря сама, затова не го поглеждам. Вместо това проверявам на етикета кой ръст е. Моят ръст! Разбира се, че трябва да я купя още сега. По това няма спор. Като че ли е правена за мен!
Притискам роклята до гърдите си и се завъртам с лице към Андрю.
– Наистина ли ти харесва? – питам виновно, като се моля да не ми го върне за разговора ни по повод онази стара грамофонна плоча.
– Мисля, че трябва да я вземеш – казва той и широко се усмихва, а трапчинките му стават по-дълбоки. – Вече си те представям в нея. Красива. Естествено.
Силно се изчервявам и отново я поглеждам.
– Така ли мислиш?
Не мога да престана да се усмихвам.
– Определено – отвръща той. – А и ще имам по-лесен достъп.
Не му обръщам внимание!
Пропускам покрай ушите си извратената му забележка, главно защото роклята много ми харесва. После изведнъж се сещам, че още не съм погледнала етикета с цената. Запозната съм с роклите на “Гъни Сакс” и знам, че не са скъпи. Затаявам дъх и поглеждам надолу. Двадесет долара! Чудесно.
Обръщам се към Андрю и изведнъж се чувствам като една гаднярка.
– Защо не отидеш да вземеш онази грамофонна плоча на “Лед Цепелин”? – казвам смирено аз.
Андрю клати глава и се усмихва.
– Нее, една стара грамофонна плоча наистина е безполезна. Обаче рокля като тази има приложение. – Той скръства ръце и ме оглежда от горе до долу.
Мисля си, че отново му минава някаква перверзна мисъл и този път се каня да реагирам, когато той добавя:
– Като например да се омъжиш за мен с нея.
Погледът на зелените му очи като че ли се плъзва за миг по моите сини. Усмивката ми става по-приветлива и казвам:
– Това е идеална булчинска рокля.
– В такъв случай е решено – казва той и ме хваща за ръката. – Когато се оженим, поне ти ще си се погрижила за роклята си.