Клепките ѝ натежават и тя изпъва назад глава.
Впивам устните си в нейните и стенанията ѝ отекват в гърлото ми, когато започвам да я чукам по-грубо.
Тогава нещо тъмно в мен наедрява и се ожесточава. Заставам на колене върху леглото, сграбчвам я за бедрата, впивам пръсти в плътта ѝ и я придърпвам към себе си толкова бързо, че тя не успява да помръдне. Сграбчвам двете ѝ ръце, обръщам тялото ѝ и извивам китките ѝ отзад на гърба, след което я принуждавам да застане на колене. Със свободната си ръка докосвам меките очертания на задника ѝ, докато стои повдигнат пред мен, като стискам поред всяка буза, преди да я плесна така силно, че тялото ѝ се изпъва, разтреперано напред. Тя проплаква. После натискам с глава врата ѝ отзад, като притискам едната страна на лицето ѝ по-силно към дюшека. Чувствам горещината, която идва от плътта ѝ там, където ръката ми е оставила червено петно.
Отново проплаква, а аз извивам още по-силно с другата ръка китките ѝ отзад.
Продължава леко да проплаква, краката ѝ започват да треперят, но аз не спирам. Знам, че всъщност тя не иска да спра.
След като свършвам и сърцето ми започва да бие по-бавно, придърпвам голото ѝ тяло редом с моето, а потната ѝ глава се сгушва в сгъвката на ръката ми. Тя целува гърдите ми и прокарва показалеца и средния си пръст по бицепса ми нагоре към устата ми. Вземам ръката ѝ и целувам пръстите ѝ.
– Доволна съм, че отново си такъв, какъвто беше – казва тихо тя.
– Какъвто бях ли? – питам аз, а тя вирва назад глава, за да може да види очите ми. – Не съм ли винаги все същият?
– Не, невинаги.
– Кога не съм бил?
Наистина съм объркан, но намирам сдържаността, с която се опитва да ми каже това, за очарователна.
– След като загубихме Лайли – казва тя и игривата усмивка, която беше на устните, ѝ изчезва. – Не те обвинявам, обаче след Лайли ти се отнасяше с мен като към порцеланова кукла и се страхуваше, че ще ме счупиш, ако ме работиш твърде грубо.
Притискам я малко по-силно до себе си и бузата ѝ отново се отпуска на гърдите ми.
– Ами не исках да те нараня – казвам аз, като прекарвам палеца си по ръката ѝ. – Понякога все още се чувствам така.
– Недей – прошепва тя и отново целува гърдите ми. – Никога не се сдържай с мен, Андрю. Винаги ще искам да си това, което си.
Усмихвам се и отново стискам ръката ѝ.
– Да разбирам ли, че ми даваш разрешение да си отмъщавам на теб, когато си поискам?
– Да, напълно го съзнавам – казва тя и по гласа ѝ усещам, че тя също се усмихва.
Целувам я отгоре по главата и я придърпвам върху себе си.
– Честит рожден ден – казва отново тя и плъзва езика си в устата ми.
Благодаря на Бога за Флорида през зимата. След моя много изненадващ и мога да добавя, изпълнил ме със задоволство рожден ден тази сутрин Камрин и аз прекарахме деня да репетираме новата ни песен. Всъщност технически погледнато, тя не е наша, но като поразместихме някои неща, адаптирахме страхотния хит на Стиви Никс “Edge of Seventeen”. Камрин се ядосва от начина, по който стиховете така бързо се смесиха, но е решена да поправи нещата. Това е нейната песен, тази, която тя иска да изпълнява сама. Огромна крачка за нея, защото досега винаги сме пели заедно.
И аз ѝ се възхищавам за това.
Изглежда много изнервена, но под всичко това виждам как моята Камрин се връща към мен с всеки изминал ден. Като че .ди на душата ѝ е по-леко, а светлината в очите ѝ по-ярка. Всеки път, когато се усмихва, ми напомня за момента, когато се срещнахме за първи път.
– Можеш да го направиш – казвам аз, седнал на перваза на прозореца с китара, окачена на гърдите. – Не се напрягай прекалено, бейби, просто я усвои.
Тя въздъхва, отмята назад глава и се тръшва на стола до малката кръгла масичка до мен.
– Знам всички думи, но винаги се запъвам на последните няколко стиха. Не знам защо.
– Току-що ти го казах – отвръщам аз. – Прекалено се напрягаш и още със започването на песента вече очакваш да сбъркаш, когато стигнеш до тази част. Не мисли за нея. А сега опитай отново.
Тя пак поема дълбоко въздух и се изправя.
Репетираме още един час, преди да се отправим за късен обяд до най-близкото заведение за бифтеци.
– Ще започнеш да я изпълняваш, както трябва. Не се безпокой за това – казвам, когато келнерката носи бифтеците ни.
– Знам. Просто е досадно.
Започва да реже пържолата си с нож в едната ръка и вилица в другата.
– Беше ми нужно известно време да науча “Laugh, I nearly Died” – казвам аз и захапвам огромна хапка от пържолата. Дъвча малко и казвам все още с пълна уста: – Следващата песен, която трябва да науча, е “Ain’t No Sunshine” от Бил Уидърс. Винаги съм искал да науча тази песен и мисля, че е време да пратя в пенсия “Стоунс”. Тя изглежда изненадана. Сочи с вилицата си към мен, преглъща и казва: