– Еха! Добър избор!
– Знаеш ли я? – аз също съм малко изненадан, защото знам, че не си падаше по класическия рок и по блу бъф, когато се запознахме.
Тя кима и бързо хапва от картофеното пюре.
– Обичам тази песен. Баща ми я имаше в списъка на песните, които обичаше да слуша, когато пътуваше с колата по бизнес из щата. Този Уидърс наистина може да пее.
Избухвам в смях.
– Какво толкова смешно има? – пита тя и ме гледа с недоумение.
– Прозвуча ми толкова провинциално.
Отпивам глътка бира и продължавам да се смея още малко и да поклащам глава.
– Какво каза? Че съм ти прозвучала като селяндурка ли?
Очите ѝ са широко отворени, но не може да скрие усмивката си.
– По-скоро като провинциален чукундур. “Този Уидърс наистина може да пее.” Хахаха – имитирам я аз и отново избухвам в смях.
Тя също се смее насреща ми, макар да се опитва с всички сили да скрие червенината по лицето си.
– Е, да, тук съм напълно съгласна с теб – казва тя и отпива от бирата си. Оставя чашата на масата и добавя, премрежвайки очи: – За избора на песента, а не за провинциалния чукундур.
– Разбира се – казвам усмихнат аз и довършвам пържолата си.
Яденето на първите ни пържоли заедно стана точно както тя беше обещала, няколко дни след като излязох от болницата след операцията. Както в този ден, и всяка пържола, която си е поръчвала след това, успява да изяде само половината. А това просто означава повече пържола за мен. Когато забелязвам признаци, че се отказва, защото така се е натъпкала, че ѝ се гади, аз се пресягам през масата и придърпвам чинията ѝ към себе си.
През това време тя продължава да гледа мобифона си и по едно време започва да пише отговор на някого.
– Пак ли е Натали, която пита кога се връщаш у дома?
– Да, тя е неуморна.
Слага телефона обратно в чантичката си.
Камрин е ужасна лъжкиня. Ужасна. Не може да излъже дори и ако от това зависи животът ѝ. И сега начинът, по който продължава да зяпа стената, ми подсказва, че определено лъже. Човъркам зъбите си с клечка за зъби и я и наблюдавам.
Тя леко ми се усмихва. Очевидно крие нещо, но после забелязвам екрана на телефона ѝ да светва в чантичката ѝ. Тя поглежда текста и изведнъж започва да става по-нетърпелива да си тръгваме. Усмивката ѝ става по-широка и става бързо от масата.
– Почакай, трябва да платя.
Махам на келнерката да дойде при нас, а Камрин сяда с нетърпение обратно в сепарето.
– Защото е това внезапно бързане?
Питам, за да я дразня, когато келнерката слага сметката на масата, но преди да се отдалечи, изваждам кредитната си карта от портфейла.
– Няма причина – казва Камрин.
Аз само се подхилквам.
– Добре – казвам и се облягам назад, протягам ръце и се настанявам по-удобно.
Това е номер. Колкото по-удобно се настанявам, толкова по-нетърпелива става тя.
Минути по-късно келнерката се връща с кредитната ми карта и касовата бележка. Оставям бакшиша върху нея и много бавно ставам, обличам си палтото, протягам ръце високо във въздуха над мен, правя се, че се прозявам…
– Ще побързаш ли, дявол да го вземе!
Знам, че не може да издържи повече. Смея се, хващам я за ръка и излизаме от ресторанта.
Когато се връщаме обратно в хотела, Камрин спира във фоайето.
– Ти върви напред. Идвам след секунда.
Очевидно е замислила нещо, но тъй като е моят рожден ден, просто продължавам, приемам играта ѝ, целувам я по бузата и влизам в асансьора. Обаче след като се озовавам в стаята, ставам нетърпелив.
Не се налага да чакам дълго, преди тя да влезе в стаята с нова китара в ръка.
Скачам на крака в мига, в който я виждам.
– Ау…
Усмивката ѝ е мила, нежна, дори срамежлива. Като че ли някаква малка част от нея се тревожи, че няма да я харесам.
Отивам право при нея.
– Честит рожден ден, Андрю – казва тя и ми я подава.
Слагам ръка около дръжката, а другата на корпуса и възхитен широко се усмихвам. Лъскава. Красива. Идеална. Обръщам я, за да я видя от другата страна, и виждам написано със сребърен курсив от задната страна на дръжката-.
Той изкара железни сълзи по бузата на Плутон,
И накара Ада да му даде това, което искаше – любовта.
Стих от няколкото истории, разказвани за Орфей и Евридика. Наистина не знам какво да кажа.
– Харесва ли ти?
Поглеждам я.
– Много. Чудесна е.
Тя гледа встрани и се изчервява.