– Всъщност нищо не разбирам от китари. Надявам се да не е някакво менте или нещо подобно. Човекът в магазина за китари ми помогна да я избера. После трябваше да чакам няколко дни за надписа върху нея, който си мислех, че никога няма да бъде готов по една или друга причина, но…
– Камрин – казвам аз и прекъсвам нервното ѝ бръщолевене, – никога не съм имал по-хубав подарък за рожден ден.
Затварям празното пространство между нас и леко я целувам по устните.
Двадесет и две
Някъде по магистрала 75 – май
Пътуваме от месеци. През март вече така бяхме свикнали, че животът по хотелите ни беше станал втора природа. Всяка седмица нова стая, нов град, нов плаж, ново всичко. Обаче независимо колко ново е всичко, всеки път, когато влизаме в някой хотел, като че ли минаваме през входната врата на къща, в която сме живели от години. Никога не съм си представяла, че мога да наричам една хотелска стая “дом” или че с живота на пътя може да се свикне толкова лесно, както беше за нас. Понякога беше трудно, но всичко е едно преживяване и не бих променила нищо в него.
Обаче се чудя дали дългата зима не ми дойде в повече. Питам се, защото се улавях да мечтая за къща някъде, в която да живеем уседнал живот с Андрю.
Да, сигурна съм, че е само от зимата.
Беше два часът сутринта и закъсахме с колата някъде в Югозападна Флорида на една дълга, пуста отсечка от магистралата. А валеше проливен дъжд. Направо из ведро. Преди час се обадихме да дойдат да ни теглят, но поради някаква причина камионът още не се появяваше.
– Има ли някъде чадър в колата? – шетам аз, като се опитвам да надвикам шума от силното трополене на дъжда по покрива. – Мога да го държа над теб, докато поправиш колата!
– Навън е тъмно като в рог, Камрин – вика той като мен, за да го чуя. – Съмнявам се, че дори и с фенер ще мога да го направя. Първо трябва да разбера какво не е наред.
Смъквам се още повече на седалката и подпирам крака върху таблото с колене, прибрани към гърдите.
– Поне не е студено – казвам.
– Ще преживеем някак си тази нощ тук – казва той. – Няма да е за първи път да спим в кола. Може би камионът, който трябва да ни тегли, ще се появи, преди да се съмне, ако ли не, ще я оправя, когато мога да виждам.
Седим заедно в мълчание известно време и слушаме как дъждът трополи по колата, гръмотевицата преминава с грохот като вълна през облаците. След време сме толкова уморени, че се промъкваме на задната седалка, свиваме се заедно на нея и се опитваме да поспим. Не след дълго, когато става очевидно, че и на двамата не ни е удобно и че няма достатъчно място да спим така, Андрю се промъква отпред. Обаче пак не можем да заспим. Усещам го да се намества известно време и после пита:
– Къде се виждаш през следващите десет години?
– Не съм сигурна – отвръщам аз, загледана в покрива на колата. – Но знам, че искам да правя каквото и да е заедно с теб.
– Аз също – казва той отпред.
Лежи в същата поза, в каквато съм сега, по гръб и гледа нагоре.
– Мислила ли си за нещо конкретно? – питам тихо аз и се чудя какво ли има предвид той, като подхваща тази тема.
Сменям лявата си ръка е дясната под главата си.
– Да – казва той. – Искам да се установим някъде, където е топло и спокойно. Понякога си те представям на плажа да вървиш боса по пясъка, а вятърът да развява косата ти. Аз пък седя не много далеч под едно дърво и свиря на китарата…
– Тази, която ти купих ли?
– Разбира се.
Усмихвам се и продължавам да слушам, като мислено си представям сцената.
– И ти ѝ държиш ръката.
– Чия ръка?
Андрю замлъква за момент.
– На нашето малко момиченце – казва някак разсеяно той, като че ли мисълта му се рее някъде по-далеч от моята.
Преглъщам и усещам как в гърлото ми наедрява буца.
– Харесва ми да си го представям – казвам аз. – Значи искаш да се установим някъде, така ли?
– Евентуално – казва той. – Обаче само когато наистина го почувстваме. Нито ден преди това.
Внезапен порив на вятъра разтърсва колата, а земята се разтреперва от силна гръмотевица.
– Андрю? – питам аз.
– Да?
– Номер три, който трябва да прибавим към списъка ни с обещанията. Ако стигнем до старост, кокалите ни болят и не можем да спим повече в едно легло, обещай ми, че никога няма да спим в отделни стаи.
– Обещавам – отговаря той и по гласа усещам, че се усмихва.
– Лека нощ – казвам аз.
И когато минути по-късно заспивам, сънувам онзи топъл плаж, а Андрю ме наблюдава как вървя по пясъка с малката ръчичка, хванала моята.