Камионът, който трябваше да ни тегли, така и не пристигна. Събудихме се на следващата сутрин, вдървени и с болки тук и там, независимо че спахме на отделни седалки.
– Ще спукам от бой онзи мъж с камиона, ако го видя някъде – ръмжи сърдито Андрю под капака.
Зает е да върти един гаечен ключ. Аз дори не се преструвам, че знам каква е повредата. Той ще оправи колата. Това е всичко, което знам. А и той е в доста лошо настроение. Просто се мотая около него, за да му помогна, ако му е нужно нещо, и не се правя на тъпа руса блондинка, като го питам каква е тази джаджа или какво прави онази джунджурии. Истината е, че не ме интересува. А освен това той ще се ядоса още повече, ако ще трябва да ми обяснява.
Обаче слънцето е изгряло. И е горещо! Чувствам се, като че съм умряла и съм се възнесла на небето.
Шляпам наоколо из локвите от дъжда през нощта и мокря маратонките си. Не ме занимава нищо друго освен времето, но вдигам високо ръце във въздуха над мен и гледам към небето, като продължавам да се въртя в кръг по средата на пътя.
– Ще дойдеш ли тук да ми помогнеш? – пита сърдито Андрю.
Отивам при него и го щипвам закачливо по бузата, защото съм в такова страхотно настроение, че просто не мога да се сдържа. Обаче следва едно “дум”. Андрю реагира рязко, вдига главата си нагоре и се удря в капака. Премигвам и се хващам за устата.
– По дяволите, бейби! Съжалявам!
Посягам към ядосания Андрю, зелените му очи святкат заплашително, но после той ги затваря и бавно изпуска въздуха от надутите си бузи.
Хващам го за главата, разтривам я и го целувам по носа. Все още не мога да престана да се усмихвам, но не се смея, само се опитвам да направя физиономията на гледащо виновно кученце.
– Прощавам ти – казва той и сочи под капака. – Нужно ми е да държиш онова нещо там да не мърда за секунда.
Отивам откъм посочената страна, надничам под капака и протягам ръка към мястото, а пръстите му ме насочват където трябва.
– Да, точно там – казва той. – А сега просто го дръж.
– Колко дълго?
– Докато ти кажа – вика той и аз виждам как леко се подсмихва. – Ако го пуснеш, маслото ще се изсипе и тогава ще се наложи дълго да останем тук.
– Добре, ама тогава побързай – викам аз и вече чувствам как вратът ми започва да се схваща.
Той отива при багажника и взема бутилка с вода. Отвива бавно капачката. Отлива една глътка. Оглежда се наоколо. После пак отпива.
– Андрю, ама ти бъзикаш ли се с мен?
Надничам, доколкото мога, изпод капака, за да го погледна.
Той само се усмихва. И отпива нова глътка.
Мамка му, той наистина се бъзика с мен! Мисля…
– Не го пускай, сериозно ти казвам.
– Глупости – казвам аз и ми се иска да си раздвижа пръстите, но решавам да не го правя, – Истината ли ми казваш? Сериозно ли говориш?
– Да, сериозно. Тасчето с маслото ще падне и вероятно ще се разлее върху теб. После ще е трудно да махнеш тази гадост от кожата си.
– Гърбът започва да ме боли – викам аз.
Той продължава да се бави и едва когато вижда, че се каня да го пусна, ме заобикаля, сграбчва ме през кръста и ме измъква изпод капака. Вдига едната си ръка и оставя голямо черно петно по бузата ми. Крещя срещу него и го отблъсквам.
– Пфу! Мамка му, Андрю! Ами ако не успея да изчистя това нещо от себе си?
Наистина съм ядосана, но въпреки това не мога да устоя на неговата усмивка.
– Ще се изчисти – казва той и отново се навежда под капака на колата. – А сега влез в колата и завърти ключа, когато ти кажа.
Озъбвам му се още веднъж, преди да сторя това, което ми е казал, и след малко шевролетът забоботва отново и ние сме на път към Сейнт Питърсбърг, който е само на час от нас.
Днес денят много прилича на летен, а ние не можем да се възползваме достатъчно от това. След като се настаняваме в хотелската стая и вземаме така нужния ни душ, се отправяме към най-близкия универсален магазин, за да купим чифт бански на Андрю и бикини за мен с намерение да идем да доплуваме в океана.
Той настоява да взема мъничките черни бикини с малките сребърни звездички, но не на него ще му се налага да придърпва на всеки пет секунди тънката материя от бузите на задника ми. Затова се спирам на хубавия червен бански, който ще ме покрива малко повече.
– Може пък да е по-добре, че избра този – казва той, когато отново сме в колата на паркинга на магазина.
– Защо го казваш? – питам аз, усмихвам се и изритвам обувките си.
– Защото можеше да се наложи да разбия някоя и друга челюст – включва на задна и потегляме назад.