Премигвам силно с очи и отново ги отварям, като се опитвам да фокусирам, но разбирам, че не искам да го направя. Усмихвам се. Чувствам лицето си така опънато, че за момент се опасявам, че няма да спре да се опъва и ще се разцепи наполовина. Но после се оправя.
О, Господи… започвам да превъртам. Какво, по дяволите, са ми дали?
Опитвам се да стана, но когато мисля, че съм се изправил, поглеждам надолу и виждам, че изобщо не съм се помръднал. Опитвам отново със същия резултат.
Защо не мога да стана?
– Мама му стара, Тейт – чувам един глас да казва, но дори не мога да кажа дали е на мъж или на жена. – Това нещо си го бива. Мамка му. Виждам небесни дъги и дрога. Ама това е “The Reading Rainbow”(“Четящата небесна дъга”).
После този, който каза това, започва да пее песента “The Reading Rainbow”[8].
Чувствам, че се побърквам, но като че ли не искам да изляза от това състояние.
Накрая лягам по гръб и проверявам положението си, като потупвам пясъка от двете страни с дланите на натежалите си ръце. После поглеждам нагоре към изпълненото със звезди небе. И наблюдавам как звездите се движат напред-назад през мрака в някаква поетично съчетание.
Лицето на Камрин се показва над гърдите ми като някакъв призрак от мъглата.
– Бейби? – питам аз. – Добре ли си?
Безпокоя се за нея, но не мога да спра да се усмихвам.
– Да. Добреее съм. Добре съм.
– Легни до мен – казвам ѝ аз.
Затварям очи, когато чувствам главата ѝ върху гърдите си и вдъхвам миризмата на шампоана, който тя винаги използва, но сега тя е много по-силна от преди. Всичко е по-силно. Всеки звук. Усещането за вятъра върху лицето ми. Дакс Ригс пее “Night is the Notion” някъде зад нас, но разумът ми подсказва, че е много далеч, въпреки че се чува ужасно силно, сякаш джипът е точно до главата ми. Почти усещам миризмата на гумите му.
И не мога да се сдържа. Започвам да пея “Night is the Notion” колкото ми глас държи. Не знам как вече съм научил всички думи, но ги знам. Знам ги, мамка му. И имам чувството, че песента продължава с часове, но не ми пука. След време спирам да пея, само Затварям очи и чувствам музиката да минава през мен. И точно сега не ме е грижа за нищо освен за момента. И съм надървен до пръсване. Мисля, че ми е нужна секунда да се усетя, че чепът ми също усеща вятъра, както лицето ми. И му е добре.
– Камрин? Какво? Да.
Дори не знам какво казвам и дали изобщо казвам нещо. Разумът ми казва, че трябва да се уверя, че не е чак толкова фиркана, че да ми духа пред всичките тези хора, обаче същевременно не искам да я спра.
Задъхвам се и главата ми пада на една страна. Виждам Калеб върху едно от онези момичета, голите ѝ бедра, сключени около напиращото му тяло. Гледам настрани. Поглеждам пак към небето. Звездите се движат и с тях забелязвам някакви светли оттенъци да се движат напред-назад. Потрепервам, когато усещам, че чепът ми опира в гърлото ѝ.
Поглеждам надолу. Виждам руса коса. Протягам ръка да я докосна, част от мен иска тя да се махне, а другата част иска да я накара да го поеме още по-дълбоко. Свършвам, като правя последното, обаче когато отмятам назад глава, виждам лицето на Камрин да лежи до моето. Рязко се надигам.
– Махни се от мен, курво! – успявам да кажа аз.
Изригвам я от себе си и всичко рязко се променя. Вече не ми е приятно.
Полагам усилия да се държа изправен. Опитвам се да се удрям по главата с две ръце с надеждата да поизтрезнея, обаче се получава обратен ефект. Успявам да прибера чепа си в гащите, оглеждам пясъка през огъня и виждам курвата вече да лежи в несвяст до Калеб. Нямам представа колко време е минало, но всички като че ли са изпаднали в безсъзнание, с изключение на мен.
Обзема ме паника. Мамка му, не мога да дишам. Какво, по дяволите, стана току-що?
Обръщам се на една страна, сграбчвам Камрин, придърпвам я до мен и не я пускам.
И това е последното нещо, което си спомням.
Гади ми се. Господи, никога не ме е боляла така главата. Ранното утринно слънце и вятърът, който идва от океана, ме събуждат. Отначало просто лежа тук, защото се страхувам, че ако мръдна, ще повърна. Главата ми тупти, върховете на пръстите ми са изтръпнали, останалата част на тялото ми е трепереща, надигаща се каша. Изохквам и отварям очи, като притискам с една ръка стомаха си. Знам, че няма начин да се махна от този плаж, ако първо не повръщам в продължение на поне пет минути, обаче се опитвам да не го направя колкото е възможно по-дълго.
Бузата ми е опряна в пясъка под мен. Усещам песъчинките, полепнали по кожата ми. Много внимателно вдигам пръст и ги отстранявам, за да не влязат в окото ми.