Мамка му! Крещи той и отново удря покрива.
Вместо да се опитвам да го вразумя, решавам да го дотам сам да се успокои. Продължавам да го гледам кротко от другата страна на колата. После влизам вътре и затварям вратата. Той стои там още минута, а носле го чувам да казва:
– Ще откарам двамата обратно, ако желаят.
Елиас и Брай се приближават с нещата си в ръце и сядат на задната седалка.
Двадесет и пет
Дори не знам как толкова лесно намерих пътя обратно. Мисля, че по едно време изобщо не ми пукаше дали ще се загубим. Обаче ни върнах обратно, без да направя погрешен завой или да спирам, за да питам за посоката. Четиримата не говорихме много в колата. А и изобщо не си спомням нищо от малкото, което беше казано.
Спряхме на паркинга на хотела и се разделихме с Елиас и Брай. Може би трябваше да благодаря на Елиас, да им пожелая късмет през останалата част от пътуването или може би да ги поканя да излязат с нас някъде тази вечер, но при създалите се обстоятелства всичко, което направих, беше да кимна, когато те ни благодариха, че сме ги докарали.
Потеглих и заобиколих откъм нашата страна на хотела.
Камрин, изглежда, не се чувстваше сигурна да говори с мен. Не се страхуваше, а се чувстваше несигурна. Аз пък дори не мога да я погледна. Чувствам се като някакво лайно заради това, което се случи, и никога няма да си го простя.
Камрин хваща ръката ми и се отправяме към стаята. Отварям широко вратата и започвам да хвърлям нещата ни в саковете.
– Това не беше твоя…
Спирам я.
– Недей. Моля те. Просто… ми дай малко време…
Тя ме поглежда много обезсърчена, но кима и отстъпва.
Скоро отново сме на път и се движим на север по крайбрежието. Дестилация: където и да е, само не и във Флорида.
След като карам един час, отново и отново си припомням какво се случи миналата нощ, като се опитвам да намеря някакво логично обяснение. Отбивам от магистралата и колата бавно спира отстрани на пътя. Много е тихо. Поглеждам скута си, а после и през прозореца. Виждам, че от стискане на волана пръстите ми са побелели. Отварям вратата и излизам навън.
Вървя бързо през чакъла и пръстта, после надолу по склона в канавката и се изкачвам нагоре по другия склон, след което се насочвам право към първото дърво.
– Андрю, спри! – чувам да ми вика Камрин.
Обаче продължавам да вървя и когато заставам срещу проклетото дърво, го удрям също толкова силно, както Калеб и Тейт. Кожата по кокалчетата на двата ми пръста се разкъсва, а кръвта протича от ръката между пръстите ми, но аз не спирам.
Спирам едва когато Камрин ме заобикаля, застава пред мен и ме блъсва с такава сила с дланите си в гърдите, че за малко да падна назад. От очите ѝ се стичат сълзи.
– Престани! Моля те! Просто престани!
Отпускам се на колене върху тревата, провесил окървавените си ръце. Тялото ми пада напред, а също и главата. Виждам само пръстта под мен.
Камрин сяда пред мен. Усещам ръцете ѝ да притискат страните на лицето ми, опитва се да повдигне главата ми, но аз не ѝ позволявам.
– Не можеш да постъпваш така с мен – казва с разтреперан глас тя.
Опитва се да ме накара да я погледна и накрая успява, защото ужасно ме боли да я чувам как плаче. Поглеждам я в очите, собствените ми очи са пълни с гневни сълзи, които се мъча да сдържам.
– Бейби, ти не си виновен. Бяха те дрогирали. Всеки би могъл да сгреши в такова състояние – пръстите ѝ стискат по-здраво страните на лицето ми. – Ти. Не беше. Виновен. Разбиращ ли ме?
Опитвам се да гледам встрани, обаче тя избутва ръцете ми и застава на колене срещу мен. Инстинктивно обгръщам тялото ѝ с ръце.
– Въпреки това трябваше да знам – казвам аз и свеждам очи. – И не става дума само за това, Камрин. Аз трябваше да те пазя. Първо на първо, ти изобщо не трябваше да бъдеш дрогирана! – самата мисъл за това отново ме изпълва с гняв и ненавист към мен. – Аз трябваше да те предпазя!
Тя обвива ръцете си около мен и насила слага главата ми върху гърдите си.
После се отдръпва.
– Андрю, погледни ме. Моля те.
Поглеждам я. Виждам болка и състрадание в очите ѝ. Нежните ѝ пръсти държат небръснатото ми лице. Целува бавно устните ми и казва:
– Това беше моментна слабост – като че ли да ми напомни какво ѝ бях казал преди няколко месеца за онези хапчета. – Аз съм знам също толкова, колкото ѝ ти. Не съм глупава. Трябваше също да внимавам да не им оставям нито за момент без надзор питиетата ни. Вината не е твоя.