Свеждам очи, а после отново я поглеждам. Не знам как мога да я накарам да разбере, че заради начина, по който съм устроен, изпитвам силно чувство за отговорност към нея. Отговорност, с която се гордея и която чувствам още от деня, в който я срещнах. Това ме убива… убива ме да знам, че в онзи мой “момент на слабост” не можах да я защитя, че заради непредпазливостта ми тя можеше да пострада, да бъде изнасилена, убита. Как да я накарам да разбере, че няма значение дали ме обвинява за това, че мнението ѝ, колкото и винаги да е в моя полза, не извинява моята моментна слабост? Тя има право на моментна слабост, но аз нямам. Моето е просто провал.
– И аз никога, ама никога няма да те виня за това – добавя Камрин.
Само я поглеждам, за да разбера по изражението ѝ доколко наистина го мисли, а тя продължава:
– Това, което направи това момиче, никога няма да ти го припомням – обяснява тя. – Защото не си сторил нищо лошо –
усещам как пръстите ми притискат страните на лицето ми. – Вярваш ли ми?
Кимам бавно с глава.
– Да. Наистина ти вярвам.
Тя въздъхва и казва:
– А и отчасти грешката беше моя – казва и поглежда встрани.
– Откъде накъде?
– Ами – казва тя, но се колебае и гледа някак със съжаление, – мисля, че може случайно да съм ѝ дала позволение.
Това наистина ме изненадва.
– Помня, че тя ме попита дали може да спи с нас и мисля, че ѝ казах, че може. Аз… аз не знаех, че тя има предвид… сексуално. Ако бях по-трезва, категорично щях да се усетя. Андрю, съжалявам. Съжалявам, че оставих побърканата кучка да те изнасили.
Поклащам глава.
– Затова никой от нас не носи вина, така че не е нужно да поемаш част от вината върху себе си, разбра ли?
Искам да я видя усмихната, това беше целта ми – протягам ръце и я сграбчвам от двете страни за кръста. Тя пищи, когато започвам да я гъделичкам. Смее се и пищи толкова силно, че пада назад върху тревата, а аз сядам върху нея, като прехвърлям тежестта си върху коленете си от двете ѝ страни, за да не я смачкам.
– Престани! Не! Андрю, заклевам те! Престанииии! – залива се от смях, а аз забивам пръсти в ребрата ѝ, за да я накарам да се смее още повече.
После чувам звука на предупредителна сирена на полицейска кола и замръзвам на мястото си, когато я виждам да спира до моята.
– О, мамка му! – казвам аз и поглеждам надолу към Камрин.
Косата ѝ е разрошена и от нея тук-там стърчат стръкове суха трева.
Отскачам от нея и протягам окървавената си ръка, за да ѝ помогна да се изправи.
Тя я поема, става на крака и започва да се изтупва. Отправяме се обратно към колата в момента, в който полицаят излиза от своята.
– Така ли оставяте колата си широко отворена на магистрала като тази? – пита ченгето.
Поглеждам вратата после и него.
– Не, сър – отвръщам. – Трябваше да повърна и в онзи момент изобщо не помислих за това.
– Свидетелството, застраховката и регистрационния талон.
Изваждам шофьорската си книжка от портфейла и му я подавам, после заобикалям от другата страна, за да извадя застраховката и регистрационния талон от жабката. Камрин се е подпряла върху капака на колата, скръстила нервно ръце на гърдите. Ченгето отива в колата си да провери името ми.
– Надявам се, че не си скрил някакви кражби, убийства или нещо друго от мен – казва Камрин, когато се подпирам на капака до нея.
– Неее, дните ми на сериен убиец са отминали – казвам аз. – Той няма нищо, за което да се захване – викам аз и я сръгвам леко с лакът отстрани.
След няколко напрегнати минути ченгето идва при нас до колата и ми връща документите.
– Какво е станало с ръката ви? – пита той.
Поглеждам я и за първи път усещам пулсиращата болка, след като той ми обърна внимание. После соча дървото, което не е много далеч.
– Ами ударих онова дърво.
– Ударил сте дървото? – пита изпълнен с подозрение той и виждам, че поглежда Камрин през няколко секунда.
Страхотно, вероятно си мисли, че съм я бил или нещо подобно, а като се има предвид, че тя изглежда доста зле след инцидента миналата нощ и неотдавнашното боричкане в тревата, това може би му помага да потвърди предположението си.
– Да, ударих едно дърво.
Сега той гледа право в Камрин.
– Това ли се е случило наистина? – пита я ченгето.
Камрин, изнервена до краен предел, вероятно също като мен се сеща какво си мисли ченгето и изведнъж започва да обяснява в стил Натали:
– Да, сър – казва тя и маха с ръце. – Побесня, защото едни задници… – премигва… – съжалявам, се възползваха от нас миналата нощ и след като той цяла сутрин се укорява за това, накрая си изкара яда на онова дърво! Аз пък изтичах там да го спра, преди да се е наранил, и разговаряхме за това. Причината, поради която изглеждам като сплескано лайно… съжалявам… е, че имахме една много шибана нощ. Обаче ви уверявам, че не сме лоши хора. Не вземаме наркотици и той не е сериен убиец или нещо подобно, така че просто ни пуснете да си вървим. Можете дори да претърсите колата, ако искате.