– Ще предизвикаш фурор – казва Андрю и се обръща към мен. – Имаш много практика и вече си я овладяла добре. Освен това, ако си мислех, че още не си готова, щях да ти го кажа.
– Знам.
– Е, готова ли си за работа? – пита той и облича останалите си дрехи.
– Да. Мисля, че съм готова. Как изглеждам?
Изправям се и се завъртам, облечена в оскъдно черно боди с тънки презрамки и тесни дънки.
– Почакай – казвам и вдигам пръст.
Обувам новите си високи до прасците лъскави черни ботушки и вдигам циповете им отстрани. После отново се завъртам и пак позирам малко прекалено артистично.
– Непоносимо секси, както винаги – казва той, ухилва се, пристъпва напред и прекарва плитката ми през ръката си.
Тази вечер може и да изпълнявам сама “Edge of Seventeen” (“Почти на седемнайсет”), но в продължение на два часа, преди да изляза на сцената, ще съм келнерка, а Андрю ще почиства масите. Едно на нула за мен! Получих по-престижната работа.
Когато пристигаме в седем часа, заведението е пълно. Харесвам атмосферата на това място. Сцената е с прилични размери, но дансингът е огромен. И е претъпкано, което ме прави още по-нервна. Отивам отзад, хванала Андрю за ръка, докато се провираме през навалицата. Извадихме късмет с тази временна работа. Ще можем да работим заедно няколко вечери. Всяка друга странична работа по време на това пътуване, откакто сме тръгнали от Вирджиния, беше съвсем случайна. Тук-там работих като чистачка на стаи, а Андрю като барман и дори като охрана. Не е някой напомпан със стероиди (и съм доволна, защото е грозно), но има достатъчно големи мускули, така че лесно го наемат на работа. Добре, че не се е налагало да влачи някого навън за ризата или да влиза в юмручни схватки.
Босът ни през следващите няколко дни Джърмън (името му е такова, а не националността, освен това вратът му е червен като на германец) подава на Андрю една бяла престилка и един бадж, на който пише Анди.
Едва се сдържам да не се засмея, но Андрю забелязва веселото изражение на лицето ми.
Джърмън потърква нос с месестата си като наденичка ръка, избърсва я в дънките и казва:
– Веднага щом някой стани ут масата и съ разкара, утивъш там и я подготвяш за друг клиент – клати заканително пръст към Анди, т.е. Андрю. – И ни пипай бакшишити. Те съ зъ келнирката, разбра ли мъ?
– Да, сър – вика Андрю.
Когато Джърмън поглежда за миг бележника си с поръчките, Андрю беззвучно се обръща към мен с думите: “Защо се хилиш?”, а аз стискам устни, за да не се засмея, когато босът отново вдига очи към нас.
Сега той ме оглежда, искам да кажа, че ме оглежда от главата до петите съвсем различно от начина, по който гледа Андрю в момента. Усмихва се мазно и казва:
– А ти тряба дъ изглеждъш точно тъй, както изглеждъш сига. Тури си тъз сладка усмивка на лицету и събирай бакшишити.
Мога само да си представя какво трябва да изтърпяват от този човек другите келнерки, които работят за постоянно тук.
Усмихвам му се и казвам с подкупващ провинциален акцент:
– Ама, разбиръ съ, гуспудин Джърмън, сигурна съм, че по-късну, кату ми свърши смяната, шъ разберети, чи трябва да утида отзад да съ поупрява малко преди да пея тъз вечер.
Виждам как очите на Андрю стават по-големи и по-заинтригувани, но продължавам да гледам Джърмън, когото вече така съм намотала на пръста си, че ако му кажа да оближе пода, ще попита: Колку дългу?
Онзи южняшки акцент, който изведнъж извади, наистина ме възбуди. Двамата трябва да си поговорим за това по-късно.
Закачам баджа с името ми, завързвам отзад престилката и грабвам нещо подобно на пластмасовата тава, което ми посочва Джърмън. По дяволите, нямам нищо против тази работа, но Джърмън е червеноврат чукундур, който се надявам да не ми се пречка през следващите два часа. А и би могъл да използва някакъв дезодорант. Имам предвид, да използва докрай шибания дезодорант. Наистина не му е мястото в това заведение. Той е като бунтовнически флаг, който виси на прозореца на къща за 400000 долара. Комбинацията от бар и ресторант изглежда доста добре. Поне отвътре.
Тръгвам между масите с тавата в ръка и се насочвам към първата празна маса, която виждам. Събирам всичките боклуци по нея и мръсните чинии с недоядени пържени картофи и хъш пъписи[9] хвърлям всичко в тавата. После избърсвам масата с парцала в джоба на престилката и изправям кетчупа и шишетата със сос за пържоли. Всичко е много просто, не е като келнерството. Предполагам, че тъкмо затова само Камрин трябваше да изкара едночасов подготвителен курс вчера, преди да започне днес. Тя може и да се справи със събирането на бакшишите, като използва сексуалното си очарование, но ще трябва изтърпи гадния си, извратен бос. И това много ме кефи. Така ѝ се пада, дето ми се подиграваше за зареждането на масите. Занасяше ме и ме наричаше “паразитът на бара”. Е, надявам се, че няма да очаква да спасявам кльощавия ѝ задник от мераците на Джърмън. Сама да се оправя.