– Осемдесет и два долара.
– Е, не е лошо за чистач на маси, трябва да ти го призная – казва тя и прибира парите си.
– Да ми го признаеш? – питам аз, развързвам престилката : си и я свалям, – да не би да ме освобождаваш от облога?
– Пфу! Няма начин – казва тя.
Зад нас идва Джърмън.
– Дъно дъ сти добри, вий двамата – казва той. – И никакъв рап или модни, нови песни – щраква бързо с пръсти, като че ли се опитва да ни посочи пример, но се отказва. – Туй не вий “Америкън айдъл”.
– Разбрано – казва Камрин с пленителна усмивка.
Ухиленият до уши Джърмън изведнъж престава да я гледа в захлас и се отдалечава, като ми се озъбва, докато минава покрай мен. Все пак това е по-добре, отколкото да ме гледа така, както гледа Камрин, затова не се оплаквам.
Обръщам се към Камрин.
– Не бъди нервна – вземам ръцете ѝ в моите. – Както ти казах, тук ще имаш голям успех.
Тя кима нервно. После бързо въздъхва през малките си заоблени устни и поема дълбоко въздух.
– Ще изтичам да взема китарата, докато се приготвяш – казвам аз.
– Добре – вика тя.
Целувам я по устните и излизам навън при колата, където в багажника е скрита електрическата китара, която тя ми купи за рождения ми ден. Нейното соло може и да е “Почти на седемнайсет”, но рефренът за китара е толкова добре познат, че съм изнервен почти толкова, колкото нея за изпълнението си. Е, може би не чак толкова – песента е сравнително лесна за свирене. Това, което ме кара да бъда малко нащрек, е да не объркам нещо, докато тя пее. Тя е единствената причина да се чувствам изнервен за представянето ни тази вечер.
Отивам на сцената и заварвам барабаниста Лийф, с когото се запознахме вчера, да се подготвя.
– Благодаря ти, че се съгласи да свириш с нас, приятел – казвам му аз.
– Хей, няма проблем – казва Лийф. – Свирил съм тази песен много пъти в един бар в Джорджия, в който работих преда няколко години.
Камрин беше щастлива, че се намери барабанист, който знае песента. Беше се подготвила да я изпълним само двамата, макар да знаеше, че няма да е същото без барабани. Но когато вчера срещнахме Лийф, докато се обучаваше за келнерка, и той се съгласи да свири с нас тази вечер, мисля, че увереността на Камрин значително нарасна.
Премятам ремъка на китарата през рамото си в момента, в който Камрин излиза на сцената.
Идва право при мен, а аз се навеждам към ухото ѝ и казвам:
– Изглеждаш страхотно.
Тя се изчервява и оглежда дрехите си. Сменила е хубавото черно боди, което носеше, с друго боди от черна коприна, което е отворено ниско на гърба и открива кожата ѝ почти до кръста. Колието, което ѝ купих, се поклаща отпред и блести на фона на черното. И си е разпуснала косата. Обичам плитката, която винаги носи, но трябва да кажа, че е много по-секси с тази дълга, мека руса коса, която пада по раменете ѝ.
Гласовете от хората на бара се чуват силно из цялото голямо помещение, дори и след като Лийф изпробва бас-барабана зад нас. Всички маси в помещението са заети, както и сепаретата покрай задната стена. Моите четири “приятелки” са още тук и са се преместили от тяхното сепаре на една маса по-близо до сцената. Изглеждат заинтригувани от това, че се превърнах от момче, което зарежда масите, в китарист. При нормални обстоятелства щях вече да съм се огледал за някоя “жертва” за вечерта, но тази вечер е различна и няма да има нищо такова нито от моя, нито от нейна страна. Камрин е твърде нервна и съсредоточена, за да се опитва да прилага обичайния ни номер.
След като най-накрая сме се нагласили и сме готови да започнем, Камрин задържа дъха си за момент и ме поглежда.
Аз чакам да ми даде знак и когато я виждам да кима, започвам да свиря.’ Всички очи в заведението се насочват към нас. Този рефрен за китара винаги успява да накара хората в едно претъпкано помещение да обърнат глави. А Камрин в секундата, в която започва да пее, прави същото каквото правя и аз – става напълно различна до такава степен, че ме изумява. Идва ѝ отвътре. Толкова е различна от репетициите, които правим заедно. С всеки стих на песента и всяко движение излъчва увереност и сексуалност и цялото ми тяло реагира на това.
– О-оо, бейби, ооо, ооо! Присъединявам се аз при припева.
Обаче всички гледат нея, дори моите четири приятелки, които знам, че са се преместили по-близо, за да наблюдават мен. Не, сега през повечето време те принадлежат на Камрин и това ме кара да се чувствам горд.
Дори преди да свърши първият куплет, дансингът се пълни с тела. Силата и сексуалното излъчване в гласа на Камрин, съчетани с възторга на всички от изпълнението ѝ, ме пращат на седмото небе и аз изсвирвам онзи рефрен много лопрочувствено от преди.