– Ако си се уморил, можеш да спреш.
И когато той не спира, аз го карам да спре, като се обръщам и лягам по гръб. Той ляга отгоре ми и ме целува леко по устните. Известно време се гледаме един друг, взираме се в очите, изучаваме устните си. Усещам, че той се притиска в мен отдолу и устата му се впива в моята в страстна целувка, когато започва да прави любов с мен.
Двадесет и осем
Отново сме на път някъде на една магистрала между Гълфпорт, Мисисипи, и Ню Орлиънс. Денят е прекрасен, с ясно синьо небе и е топъл точно колкото трябва, така че все още можем да пътуваме със свалени прозорци и да не чувстваме необходимост да пускаме климатика в колата. Кара Камрин, а аз съм на съседната седалка, където през повечето време бе тя, и съм извадил единия си крак да виси през прозореца.
Останахме в Мобайл една седмица и платихме хотелската стая, цялата храна и бензина в колата само с минимална част от парите, които изкарахме от пеенето и бакшишите на Камрин от келнерството. Моите бакшиши като зареждаш масите са само капка в морето в сравнение с нейните.
Мобилният ми телефон бръмчи в джоба на черните работни шорти и аз отговарям:
– Здравей, мамо, какво има?
Тя ми казва колко много ѝ липсвам и минава направо на въпроса за моите прегледи.
– Не, прегледаха ме – казвам аз. – Неотдавна минах на скенер в една болница в… Не, те просто се обадиха на др Марстърс за информация и… Да, мамо. Знам. Внимавам – поглеждам към Камрин, която ми се усмихва. – Камрин няма да ме остави да не отида на преглед. Ами, да. Точно сега сме на път за Ню Орлиънс. Не знам колко дълго ще останем там, обаче след като си тръгнем, ще се отбием по някое време у дома, става ли?
След като приключвам разговора с нея, Камрин пита:
– Тексас ли?
Моментално имам чувството, че си мисли същото, както при първото ни пътуване, но тя ме опровергава, когато казва:
– Не че имам някакъв проблем с това. Просто се заинтересувах за дестинацията.
Усмихва се и мога веднага да кажа, че не се опитва да скрие нещо от мен.
– Тексас не те притеснява, така ли? – питам аз.
Тя гледа отново пред себе си, когато правим един завой, а после отново ме поглежда.
– Абсолютно не. Не е както преди.
– Какво те накара да промениш мнението си?
Издърпвам крака си от прозореца и се обръщам, за да я видя по-добре, заинтригуван от промяната в нея.
– Защото сега нещата са различни. Но в добрия смисъл. Андрю, миналия юли беше трудно. И за двама ни. Не знам на какво се дължеше, но през цялото време знаех, че ще се случи нещо лошо, когато пристигнем в Тексас. Известно време си мислех, че се безпокоя само защото това беше последната спирка от пътуването ни. Обаче вече не съм така сигурна в това. Имам чувството, че знаех…
Леко се усмихвам.
– Мисля, че разбирам – казвам аз. – И това ме навежда на един въпрос.
Тя ме поглежда и изчаква.
– Ще се установим ли някога за постоянно?
Не реагира според очакванията ми. Мислех, че усмивката ѝ ще изчезне и моментът ще отмине, но вместо това очите ѝ се оживяват и от нея лъха спокойствие.
– Евентуално – казва тя. – Но не още – гледа отново пред себе си и продължава: – Знаеш ли, Андрю, искам един ден да видя Италия. Рим. Соренто. Може би не точно сега или дори през следващите пет години, но се надявам да я видя. Франция също. Лондон. Дори с радост бих отишла в Ямайка, Мексико и Бразилия.
– Наистина ли? Ще отнеме много време да видиш тези места – казвам аз, тю не така, че да я откажа от желанията и. – На мен също би ми харесало.
Вятърът от отворения прозорец развява косата ѝ и разпилява повече кичури по усмихнатото ѝ лице.
– С теб се чувствам свободна – казва тя. – Имам чувството, че мога да направя всичко. Да отида навсякъде. Да бъда всичко, каквото поискам – поглежда ме за миг и казва: – Скоро ще се установим, но не искам това да стане завинаги. Струва ли ти се логично?
– Определено – отговарям аз. – Не бих могъл да го кажа по-добре.
Малко след като се стъмва, преминаваме границата на щата Луизиана и Камрин отбива встрани от пътя.
– Мисля че не мога да карам повече – казва тя, протяга назад ръце и се прозява.
– Преди час ти казах да ме оставиш аз да карам.
– Е, оставям те сега.
Започва да става капризна, когато е уморена.
Двамата излизаме от колата да си сменим местата, но се спираме, когато се срещаме пред предния капак.
– Виждаш ли къде сме? – питам аз.
Камрин оглежда и двете страни на пустата магистрала и свива рамене.