Тя се надига и сяда до мен.
– Тогава защо не се зае с архитектурата?
Аз многозначително се усмихвам.
– Вероятно по същата причина, поради която ти си се отказала от астрофизиката.
Тя само се усмихва, защото няма какво да ми отговори.
Поглеждам към полето над русата коса на Камрин.
– Предполагам, че ние сме просто две изгубени .души, които плуват в стъкленица за рибки – казвам аз.
Тя присвива очи.
– Чувала съм това някъде преди.
Усмихвам се и я соча.
– “Пинк Флойд”, но това е истината.
– Мислиш ни за загубеняци?
Накланям леко глава назад, поглеждам звездите зад нея и казвам:
– В нашето общество може би. Но заедно – не. Мисля, че сме точно там, където трябва да бъдем.
Доста време никой не казва нищо.
Лягаме пак по гръб един до друг и правим това, заради което сме дошли тук. Гледам тъмната безбрежност на това небе и съм изцяло отдаден на момента. Мисля, че част от мен е там горе с тези звезди. В продължение на доста време забравям за музиката, за това, че сме на път, за тумора, който за малко да ме убие миналата година, и за моментната слабост, която почти уби духа на Камрин. Забравих за Лайли и за факта, че знам, че Камрин е спряла да взема противозачатъчни хапчета и че не ми казва. Забравям и факта, че нарочно престанах да го вадя и че не ѝ казвам.
Наистина забравих за всичко. Защото тъкмо така ти въздейства момент като този. Кара те да се чувстваш като нещо толкова малко, част от нещо толкова грамадно, което е извън пределите на разума. То те освобождава от всичките ти проблеми, от всички твои трудности, от всички твои земни нужди и желания, принуждава те да си дадеш сметка колко незначително е всичко това. Като че ли Земята напълно притихва и мълчи и всичко, което мозъкът ти може да разбере или да почувства, е безкрайността на Вселената, а ти само оставаш с отворена уста при мисълта за мястото ти в нея.
Кой има нужда от психиатри? Кой има нужда от съветници по душевни въпроси, от наставници, които ни учат как да живеем, от учители по мотивация? Майната им на всичките. Просто гледай нощното небе и от време на време си позволявай да се загубиш в него.
На следващата сутрин ме събужда нещо неприятно. Подушвам въздуха, все още със затворени очи, мозъкът ми не работи на пълни обороти, но тялото ми и усещането за миризма действат преди мен. Във въздуха се усеща лек хлад и чувствам кожата си влажна, сякаш е покрита с утринна роса. Обръщам се на една страна и отново подушвам въздуха. Сега той е дори по-противен от преди. Чувам нещо да шумоли наблизо и най-накрая отварям леко очи. Камрин спи до мен. Едва виждам русата ѝ плитка да лежи помежду ни върху одеялото. Спи със свити към гърдите колене.
Каква е тази миризма?
Закривам устата си с ръка и се надигам от одеялото. В същото време се раздвижва и Камрин, обръща се по гръб, търка с две ръце лицето и очите си. Прозява се. Седя изправен и отварям още по-широко очи, а Камрин пита:
– Каква, по дяволите, е тази миризма?
Прави гримаса.
На път съм да кажа, че това вероятно е дъхът ѝ, когато сините ѝ очи уплашено се разширяват, докато гледа зад мен.
Инстинктивно бързо се обръщам.
Стадо крави стои само на крачки от нас и когато усещат, че се движим, стават нервни.
– О, Господи!
Камрин скача по-бързо, отколкото онази нощ, когато змията пропълзя по одеялото ни, и ме принуждава да направя също.
Две крави започват да мучат, да пръхтят и да отстъпват към другите зад тях, а стадото се раздвижва още повече.
– Мисля, че ще е по-добре да се махнем оттук – казвам аз, хващам я за ръка и хуквам заедно с нея.
Не се бавим да вземем първо одеялото, но секунди по-късно спирам и се връщам да го прибера. Камрин пищи, а аз се смея, когато тя бяга от кравите към колата.
– Ах, мамка му! – викам аз, когато стъпвам в огромна купчина кравешки лайна.
Камрин се задъхва от смях и ние изминаваме, залитайки, останалата част от пътя, като аз се опитвам да изстържа в движение лайното от подметката си, а джапанките на Камрин се закачат по земята, докато тича.
– Не мога да повярвам, че се случи! – смее се тя, когато най-после стигаме до колата.
Извива тялото си напред, подпира се с ръце върху коленете и се опитва да си поеме дъх.
Аз също едва дишам, но продължавам безмилостно да търкам подметката си по асфалта.
– Мамка му! – викам, като трия крак напред-назад.
Камрин скача на капака на колата и провесва крака отпред.
– Сега можем ли да кажем, че сме го направили? – пита тя и се смее.