Мисля, че понякога най-страхотните спомени идват от най-невероятни места, което е още едно доказателство, че спонтанността може да ти се отплати по-щедро и от най-подробно съставения план. Аз най-подробно планирах всичко.
Обръщам се към Андрю:
– Не знам защо, но чувствам, че… чувствам, че всичките месеци на път до декември трябваше да ни доведат до това място. До този град. До този хотел.
Не мога да повярвам на това, което казвам, и моментално започвам да подлагам на съмнение основанията си. Това би могло да означава много други неща, но според мен най-важното е, че ние имахме нужда да се върнем отново тук.
Да, точно това е, или поне от това имах нужда. Когато ме осени това откритие, си дадох сметка, че стоя в тази стая, заобиколена по-скоро от мисли, отколкото от материални предмети. Вглеждам се в очите на Андрю, но всъщност не го виждам. Вместо това го виждам в миналото. Същите магнетични зелени очи, но в друга година.
Защо се чувствам по този начин?
– Може би си права – казва той и тонът му става по-загадъчен. – Камрин, за какво мислиш точно сега?
– Че първия път си тръгнахме твърде рано.
Това беше първото нещо, което ми дойде наум, и едва сега, когато го казах, започвам да разбирам колко вярно може да бъде то.
– Защо мислиш така? – пита той и пристъпва към мен.
Не се чувствам така, като че ли той ми задава въпроси, на които вече знае отговорите. Сякаш и двамата мислим за едно и също, и двамата се опитваме да открием смисъл във всичко това и търсим отговорите един от друг.
Седим заедно в края на леглото. Сложила съм ръце между бедрата си, също както и той, и известно време запазваме мълчание. Накрая извръщам глава, за да го погледна, и казвам:
– Когато го решихме, изобщо не исках да си тръгнем, Андрю. Знаех, че следващата ни спирка след Ню Орлиънс ще бъде Галвестън. Не бях готова да напусна това място… но не знам защо.
И тази истина ме кара да се почувствам нервна.
Защо? Като изключа страха, че Тексас означаваше края на пътуването ни, или че по-късно почувствах, че съм знаела, че ще се случи нещо лошо, какво друго ме беше карало да искам да остана тук? Не исках непременно да остана тук завинаги, просто мисля, че си тръгнахме твърде рано.
– Не знам – казва той и леко свива рамене. – Може би защото точно тук сключихме споразумението.
Побутва ме закачливо с лакът. Не мога да се сдържа да не се усмихна.
– Да, може би, но мисля, че има нещо повече, Андрю. То е, защото намерихме себе си тук – поглеждам замислена към стената. – Просто не знам…
Усещам, че леглото се поклаща и Андрю става.
– Мога да кажа само, че този път ще се възползваме максимално от това, преди да си тръгнем – подава ми ръка и аз я поемам. – Може пък да разберем.
Ставам и казвам:
– Или… може би е повторение.
– Повторение на какво по-точно? – пита той.
Замислям се за момент и отговарям:
– И аз не знам…
Тридесет
Хващам лицето ѝ между дланите си.
– Не е нужно да мислим за това точно сега – казвам аз и я целувам по устните. – Мириша като кравешко лайно и имам нужда от душ. Надявам се, че за теб това няма да е много отблъскващо и ще се присъединиш към мен.
Замисленото изражение на Камрин се променя и на лицето ѝ се появява онази усмивка, към която се стремях.
Вдигам я, като подхващам задника ѝ с две ръце, а тя кръстосва крака върху кръста ми и обгръща с ръце раменете ми. В мига, в който усещам вкуса на топлия ѝ език в устата си, я отнасям при душа заедно с мен. Хвърляме ризите си на пода, преди да минем през вратата на банята.
Първото заведение, в което се отбиваме, е барът “Олд Пойнт”. Когато минаваме през входната врата, ни приветства развълнуваната Карла, която направо изблъска двама едри мъже от пътя си, за да стигне до мен, широко разтворила ръце. Прегръщаме се.
– Толкова се радвам да те видя отново! – казва Карла, надвиквайки музиката. – Я да те огледам! – отстъпва назад и ме оглежда от главата до петите. – Все така красив, както винаги.
Сега се обръща към Камрин. Поглежда ме за миг, после отново гледа Камрин.