– Ами да, знаех си, че тя няма да те пусне – прегръща сърдечно Камрин и силно я притиска към себе си.
– След като си тръгнахте, казах на Еди, че тя не е за изпускане – продължава Карла и гледа ту мен, ту Камрин. – Разбира се, Еди се съгласи. Каза, че следващия път, когато дойдете тук, Камрин ще е с теб. Опита се да ме накара да заложа пари за това. – Сочи към мен и ми намигва: – Знаеш го какъв беше Еди.
За две секунди усещам как сърцето ми потъва чак до подметките на обувките.
– Беше? – питам предпазливо и се плаша от отговора.
Усмивката на Карла не изчезва напълно, само малко, и
през повечето време тя все още е усмихната.
– Съжалявам, Андрю, но Еди почина през март. Казват, че получил удар.
Дъхът ми спира и аз сядам на един от високите столове край бара. Усещам, че Камрин застава до мен. Виждам само пода.
– О, не прави това, чуваш ли ме? – казва Карла. – Познаваше Еди повече от всеки друг. Той не плака дори когато умря собственият му син. Не помниш ли? Свири на китарата през цялата нощ в памет на Робърт.
Ръката на Камрин стиска моята. Не вдигам глава, докато Карла не отива зад бара и взема две чаши и бутилка уиски от стъклената полица зад нея. Поставя чашите пред мен и започва да налива.
– Той винаги казваше – продължава тя, – че ако умре преди някого от нас, той би се радвал Оттам, ако хората танцуват върху гроба му, вместо да плачат. А сега пийте. Това беше любимото му уиски. Не би приел друг начин да почетете паметта му.
Карла е права. Но въпреки това знам, че Еди не би искал никой да скърби за него, и в този миг все още чувствам бездънната дупка в сърцето си. Поглеждам застаналата до мен Камрин и виждам, че се опитва да не заплаче, макар очите ѝ да са пълни със сълзи. Обаче се усмихва и усещам как леко стиска ръката ми. Протяга ръка към уискито, налято от Карла, и изчаква аз да взема другата чаша. Плъзгам ръка по барплота и я стискам с пръстите си.
– За Еди – казвам.
– За Еди – повтаря Камрин.
Докосваме чашите си, усмихваме се един на друг и ги изпиваме до дъно.
Сериозният момент бързо отминава, когато Камрин сваля ръката си и стоварва чашата с дъното нагоре върху бара. Прави такава отвратена физиономия, сякаш е получила ритник в зъбите, каквато никога не съм виждал момиче да прави, и издава такъв звук, като че ли дъхът ѝ се е подпалил.
Карла се смее, взема чашата ѝ и избърсва мястото под нея с парцал.
– Не казах, че е хубаво, а само, че беше любимото на Еди.
Дори аз трябва да призная, че това нещо е отвратително.
Долнопробна, отвратителна гадост. Не знам как Еди го е пил през всичките тези години.
– Още ли пеете заедно двамата? – пита Карла.
Камрин се покатерва на една от високите табуретки до мен и отговаря първа:
– Ами, да, пеем много заедно.
Карла поглежда и двама ни с подозрение, взема моята чаша и я слага някъде под бара.
– Пеете много от колко време? И защо не дойдохте по-рано тук?
Аз въздъхвам тежко, скръствам ръце на бара и се облягам по-удобно върху него.
– Ами, след като си тръгнахме оттук, отидохме в Галвестън и аз се озовах в болницата с тумор.
– Бил си в болница? – казва Карла и аз се чудя дали тя няма нещо общо с онова досетливо ченге във Флорида.
Сочи строго към мен, но се обръща към Камрин:
– Казах му да отиде на доктор, но той не искаше да слуша.
– И ти ли си знаела? – пита Камрин.
Карла кима.
– Да, знаех. Ама твоето момче е упорито като муле.
– Тук съм съгласна с теб – казва Камрин и се засмива.
Клатя глава и се отдръпвам леко назад в стола.
– Преди да продължите да ме одумвате, все пак трябва да ви напомня, че съм жив. По-късно на нас двамата с Камрин ни се случиха някои наистина много лоши неща, но и двамата ги преодоляхме, нали така? – казвам аз и топло ѝ се усмихвам.
– Очевидно сте направили един пълен кръг – казва Карла и насочва вниманието ни в друга посока. – Надявам се, че ще пеете тази вечер. На Еди много би му харесало да е там горе с вас още един път.
Камрин и аз се споглеждаме за миг.
– Аз съм за – казва тя.
– Аз също.
Карла пляска с ръце.
– Ами, добре тогава! Можете да пеете толкова дълго, колкото си искате. Единствената банда, която щеше да пее тази вечер, се отказа.
Оставаме край бара заедно с Карла около час, преди най-накрая да се отправим към сцената. И макар барът да е само наполовина пълен тази вечер, пеем пред екзалтирана публика. Започваме с коронния ни дует “Бартън Холоу”. Струва ни се най-подходящо той да е пръв, защото тъкмо в “Олд Пойнт” го изпяхме за първи път. Изпяхме още няколко песни, преди накрая да стигнем до “Laugh, I Nearly Died”. Предварително обявявам, че песента е в памет на Еди Джонсън. Изпълнявам я без Камрин и със заместител на Еди, един симпатичен креол на име Алфред.,