Повдигам леко тялото си, за да не могат гърдите ни да се докосват, сграбчвам под коляното единия ѝ крак, който е увила около мен, и го избутвам назад, за да мога да проникна още по-дълбоко. Чукам я още по-здраво, като притискам бедрото ѝ върху леглото. Тя вика името ми, двете ѝ ръце са се вкопчили в кръста ми, но тя ги отдръпва назад и сграбчва дюшека зад главата ѝ. Гледам жадно как гърдите ѝ се надигат и се спускат върху гръдния ѝ кош и продължавам да я чукам все по-силно, като се навеждам, за да лапам зърната ѝ и да ги държа между зъбите си.
Погледът ми се замъглява. Тя охка още по-силно, а после започва да стене. Това направо ме побърква. Пускам бедрото ѝ и чувствам как тялото ми отново се прилепва плътно към нея. Гръдният ми кош мачка гърдите ѝ, а ръцете са обгърнали плътно гърба ми. Чувствам как пръстите ѝ се забиват болезнено в плътта ми. Тя блъска бедрата си в моите, а устата ми се впива в нейната. Когато започвам да се празня, целувката ми става още по-ненаситна. Тялото ми трепери и аз стена в устата ѝ, а тласъците ми постепенно отслабват. Камрин държи долната ми устна между зъбите си, а аз нежно я целувам, като продължавам да се клатя напред-назад, докато свършвам.
Отпускам се върху гърдите ѝ. Сърцето ми се опитва да намери отново обичайния си ритъм. Чувствам как кръвта напира в пръстите на ръцете и на краката ми, както и пулсирането на вената близо до слепоочието ми. Притискам бузата си в голите ѝ гърди, устата ми е отворена, а дъхът ми излиза неравномерно през устата ми. Устните ѝ се движат по влажната ми коса.
Лежим така един до друг цялата сутрин, без да кажем и дума.
Тридесет и едно
Не помня кога съм заспал. Когато отварям очи, часовникът до леглото сочи единадесет и десет. Усещам, че се чувствам гол не защото нямам дрехи върху себе си, а защото Камрин не е в леглото с мен. Тя седи на перваза на прозореца, облечена в шорти и фланелка с къси ръкави, но без сутиен. Гледа през прозореца.
– Мисля, че трябва да тръгваме – казва тя, без да сватя очи от яркия пейзаж на Ню Орлиънс.
Сядам в леглото, покрит наполовина с чаршафа.
– Искаш да напуснем Ню Орлиънс? – питам недоумяващ аз. – Но нали каза, че първия път сме си тръгнали твърде рано.
– Е, да – вика тя, но не се обръща. – Първия път си тръгнахме твърде рано, но сега не можем да стоим тук по-дълго, за да компенсираме това.
– Но защо искаш да си тръгнем? Тук сме само от един ден.
Тя се обръща към мен. Има нещо като усещане или решителност в очите ѝ, но не мога да разбера кое от двете или и двете.
След дълго колебание казва:
– Андрю, знам, че може да прозвучи глупаво, но мисля, че ако останем тук… аз…
Ставам от леглото и намъквам боксерките си, които намирам на пода.
– Какво става? – питам и пристъпвам към нея.
Тя ме поглежда.
– Просто мисля, че… отначало, когато пристигнахме тук вчера, можех да мисля само какво е означавало това място за нас миналия юли. Дадох си сметка, че непрекъснато си представям случилото се и се опитвам да съживя отново всичките моменти…
– Но те вече просто не са същите – добавям аз и ми идва една идея.
Тя се замисля за момент, но накрая казва, след като кима леко с глава:
– Е, да. Предполагам, че просто това място е свързано с толкова важни спомени… По дяволите, Андрю, дори не знам какво говоря! – казва тя и замисленото ѝ изражение се заменя с досада.
Придърпвам един стол при масата пред прозореца, сядам, навеждам се напред, слагам ръце между коленете си и се взирам в нея. Каня се да добавя нещо към нейното обяснение, но тя ме изпреварва:
– Може би не трябва никога да идваме тук.
Не очаквах да каже това.
– Защо?
Тя притиска длани върху перваза на прозореца, за да държи
тялото си изправено, раменете ѝ са като сковани, а гърбът леко извит напред. Объркването и колебливостта, изписани на лицето ѝ, постепенно изчезват и тя започва да разбира.
– Знаеш ли, няма значение какво правиш, дори и ако се
опиташ да повториш до най-малката подробност нещо, което вече се е случило: То никога няма да стане по същия начин, по който се е случило напълно естествено първия път – оглежда замислена стаята. – Спомням си, когато бях малка, как двамата с Коул винаги играехме в гората зад старата ни къща. Това са едни от най-хубавите ми спомени. Там построихме къща на едно дърво – тя ме поглежда и тихо се смее. – Е, не беше кой знае каква къща, а само няколко дъски, закрепени между два клона. Обаче това беше нашата къща и се гордеехме с нея. Играехме в нея и в онази гора всеки ден след училище – лицето ѝ оживява, когато си спомня този момент от детството си. После усмивката ѝ изчезва. – Преместихме се оттам в къщата, в която майка ми живее сега, но аз все си мислех за онази гора, за къщата ни на дървото и за това как играехме там заедно. Понякога, когато бях сама в стаята си или пътувах с кола някъде, така потъвах в онези спомени, че изпитвах същите чувства, както преди години.