Тя ме поглежда предпазливо, като внимава да не събори шапката.
– Пак ли се връщаме към това? Караш ме да намразя една великолепна класика, Андрю.
Аз леко се засмивам.
– Знам, но гледах един епизод от “Highlander” (“Планинец”), когато умира жена му Теса. Свириха тази песен за фон. Оттогава не ми излиза от главата.
Тя се усмихва и вдига ръка, за да избърше потта от веждата си.
– Обещавам – казва тя. – Но тъй като сме на темата, бих искала да прибавя номер седем. Гледал ли си “Призрак”?
Поглеждам я за миг.
– Ами, да. Предполагам, че всеки е гледал този филм. Освен ако е на шестнайсет. Мамка му, изненадан съм, че си го гледала – побутвам я с лакът.
Тя се смее.
– Причината е майка ми – признава тя. – Гледала съм го стотина пъти: “Призрак” и “Мръсни танци”. Тя си падаше по Патрик Суейзи, аз бях единственото пораснало момиче около нея, с което можеше да си говори колко красив е бил. Както и да е, значи си го гледал. Номер седем: ако някой те убие, ще е по-добре да се върнеш като Сам и да ми помогнеш да намеря убиеца ти.
Аз се смея, поклащам глава и случайно събарям за малко шапката.
– Така ли ти въздействат филмите? Както и да е. Да, обещавам да се върна и да преследвам задника ти.
– По-добре! – смее се тя. – Освен това знам, че ще съм от онези хора, които си мислят, че любимите им са все още около тях, след като са умрели. Ще е още една причина да вярвам в подобни неща.
Не съм сигурен как да тълкувам това, но както и да е. По дяволите, ще се опитам.
– Ще обещая, ако и ти ми обещаеш – казвам аз.
– Както винаги – вика тя.
– Номер осем – продължавам аз. – Не ме погребвай, където е студено.
– Напълно съм съгласна. Мен също.
Избърсва още пот от лицето си, а аз се надигам от капака t и ѝ подавам ръка.
– Хайде да седнем вътре, за да не сме на слънце.
Тя хваща ръката ми и аз ѝ помагам да слезе от капака.
Два часа по-късно пикапът, който трябва да ни тегли, не се е появил и започва да се стъмва. Изглежда, че ще се наложи да наблюдаваме заедно как слънцето залязва над голия тексаски пейзаж.
– Знаех си – казва Камрин. – Какво, по дяволите, им става на тези влекачи?
И точно когато го казва, по магистралата към нас се задават ослепителните светлини на два фара. Въздъхваме с облекчение, излизаме навън да го посрещнем и първото нещо, което забелязвам, е същото, което забелязва и Камрин. Човекът може да е двойник на Били Франк. Двамата се споглеждаме, но не казваме нищо на глас.
– От теглене ли имате нужда или от гума? – пита той и опъва с палци презрамките на гащеризона си.
– Само от гума – отвръщам аз и го следвам до задницата на пикапа.
– Добре, не разполагам с много време за престой тук, докато я сменяте – казва той и изплюва на пътя тютюна, който дъвче. – Двамата ще се справите ли?
– Да, ще се справим – казвам аз. – Обаче почакай за секунда – давам му знак с пръст аз, навеждам се в колата и завъртам ключа за запалването. Когато двигателят започва да работи без проблем, го изключвам и се връщам при него. – Просто исках да се уверя, че ще запали.
Плащам на двойника и наблюдавам как задните стопове на камиона се отдалечават в тъмнеещия хоризонт. Когато се връщам обратно при колата, с изумление виждам, че Камрин вече я повдига с крика.
– Браво бе, това се казва момиче.
Тя ми се усмихва, но продължава да работи, а русата ѝ плитка се спуска върху рамото.
– Не е трудно – казва и сега дотъркулва новата гума, след като е успяла да развие гайките на старата съвсем сама.
Мисля, че започвам да се възбуждам. Да, почакай, определено съм възбуден.
– Не, наистина не е трудно – отговарям накрая аз и се усмихвам още по-широко.
Няколко минути по-късно тя отново сваля колата и хвърля крика в багажника. Вдигам вместо нея старата гума и хвърлям вътре и нея.
Влизаме вътре и просто седим там.
Толкова е тихо. Огромните розовочервени и сини ивици на перестите облаци, изпълнили небето, се простират далеч над хоризонта. Дневната горещина постепенно намалява и с настъпването на нощта през прозорците на колата нахлува лек ветрец. Залезът е красив. Откровено казано, никога не съм му обръщал внимание преди. Може би причината е компанията.
И не съм сигурен какво става между нас точно в момента, но каквото и да е то, ние се чувстваме толкова свързани един с друг, че и двамата го усещаме. Поглеждам я. И тя ме поглежда.
– Готова ли си за връщане? – питам аз.
– Ами, да – замълчава за момент и гледа замислена през предното стъкло. После се обръща към мен по-уверена отпреди няколко секунди. – Да, мисля, че съм готова да се завърнем у дома.