– Въпросът ми е какво точно имаш предвид с това “засега”?
– Ами… това е трудната част – викам.
Той накланя глава на една страна, поглежда ме с любопитство, трапчинките на бузите му едва се забелязват.
След малко сама излизам от положението, като казвам:
– Мисля, че не е нужно да похарчим всичките пари за къща, защото не искам да остана там завинаги. Освен това, ако го направим, няма да имаме достатъчно пари, когато решим да отидем в Европа или някъде другаде, а това, че ще работим срещу минимални заплати, няма да ни помогне да спестим много.
Той ми хвърля кос поглед.
– Почакай. Надявам се, че не искаш да живеем в къщата на майка ти. Имаме нужда да сме сами. Искам да мога да полагам сладкото ти малко задниче върху масата за кафе, когато пожелая.
Аз се смея и притискам закачливо бедрата си в неговите.
– Толкова си непоносим! – казвам. – Но не, определено не искам да живеем с майка ми.
– Е, да, ама ако не искаш да купим къща и не искаш да живеем при майка ти, единственото, което остава, е да живеем под наем, а за това също ще отидат много пари.
Чувствам се в затруднено положение, защото това е моментът, в който трябва да говоря за парите на Андрю все едно са и мои, с което се съмнявам, че мога да свикна някога.
Поглеждам встрани и казвам:
– Помниш ли, като каза, че бихме могли да имаме малка къща някъде?
– Ами, да – вика той и очите му оживяват, като че ли вече се сеща какво ще кажа.
– Бихме могли да платим в брой за една много малка къща или апартамент, достатъчно голям за нас… не знам, нещо евтино, но прилично, и пак да ни остане доста в банката за пътуванията. Няма да излизаме под наем и ще плащаме всеки месец само за ток, вода и такива неща, които можем да покриваме с парите от работата и пеенето, и няма да харчим от спестяванията ни.
Защо той се усмихва като Чеширската котка[11]? Усещам как главата ми хлътва между раменете и лицето ми пламва.
– Какво толкова смешно има? – питам, като притискам бубите си с длани и се мъча да не се засмея. – Нищо. Просто се радвам, че най-после разбра, че каквото е мое, то е и твое.
Притиска ме по-силно през кръста.
– Както и да е – казвам аз и се опитвам да прикрия изчервяването си, като се правя на обидена.
– Хей – вика той и разтърсва бедрата ми, – не прави така, довърши това, което имаше да кажеш.
След дълга пауза казвам:
– И когато заминем за там, където ни каже късчето хартия в шапката, можем да накараме Натали да се грижи за нея. Или – соча нагоре, – когато най-накрая намерим това красиво място на плажа, за което съм си мечтала, и поискаме да живеем там, или ще продадем тази къща в Ралей, или ще я дадем под наем, за да имаме допълнителен доход. Можем дори да я дадем под наем на Натали и Блейк!
Мисля, че нещо става в главата му. Продължава все още леко да се усмихва и не сваля очи от мен. Но продължава да мълчи. Накрая все пак казва:
– Имам усещането, че си мислила доста за това. Колко време ти отне, за да го измислиш?
Едва сега си давам сметка, че е било от доста дълго време. Мисля, че е от деня, в който започнах да се опитвам да си представя бъдещето ни, когато окончателно реших, че наистина искам да се установим някъде и че съм се уморила от пътуване.
Андрю изчаква търпеливо да му отговоря пак с този спокоен, замислен поглед, с който винаги ми напомня, че нищо, което му кажа, няма да породи негативизъм помежду ни.
– Беше на магистралата, след като напуснахме Мобайл – отговарям. – Когато ти казах, че един ден искам да видя Италия и Франция, и Бразилия. Когато казах, че не искам да се установяваме някъде завинаги. От онази нощ нататък реших да измисля как да го направим – поглеждам встрани. – Наруших правилата и го измислих сама.
Той се навежда напред и ме целува по устните.
– Понякога планирането е необходимо – казва Андрю. – Свършила си добра работа. Мисля, че целият план е безупречен.
После ме притиска силно до себе си и страстно ме целува. Когато се отдръпва, аз го поглеждам за миг, като държа лицето му в ръцете си.
– Обаче искам да се омъжа за теб тук – казвам и очите му блясват. – Не искам майка ти да се чувства изоставена. Тя наистина е единствената причина да се чувствам неловко, че искам да се преместим в Ралей. И се чувствам още по-зле, че тя планираше бебешко парти, ама ние така и не…
– На нея това ще ѝ хареса – казва той и ме прекъсва, преди отново да започна да бръщолевя. – На мен определено ми хареса.
Той отново ме целува.
Тридесет и три