– Да – казвам аз и слагам на пръста ѝ венчалния пръстен, който купих в Чикаго. Тя едва чуто ахва.
После той се обръща към Камрин и казва:
– Камрин Бенет, вземаш ли Андрю Париш за твой законен съпруг, който да бъде с теб в добро и в зло, в богатство и в бедност, когото ще обичаш и за когото ще се грижиш от този ден нататък?
– Да. Най-накрая аз ѝ подавам моя пръстен, защото криех и двата от нея до този момент, и тя го слага на пръста ми. Пастор Рийд приключва с онези очаквани шест думи:
– Обявявам ви за съпруг и съпруга – и ми дава разрешение да целуна моята булка.
Това беше всичко, което искахме да направим през цялото време, докато траеше церемонията, а сега, когато ни е разрешено, седим и се взираме един в друг, виждаме се в различна светлина, много по-ярка от тази, когато се срещнахме за първи път в автобуса в Канзас. Усещам как очите ми започват да се навлажняват, вземам я в обятията си и впивам устни в нейните. Тя хлипа, докато трае целувката, а аз я притискам още по-силно, като напълно повдигам босите ѝ крака от пясъка и я завъртам. Майка ми реве като пеленаче, а аз имам чувството, че не мога да престана да се усмихвам.
Камрин е моя жена.
Току-що станах Камрин Париш. Не мога да осъзная напълно чувствата, които изпитвам. Плача, но същевременно и се смея вътрешно. Развълнувана съм, но съм и нервна. Поглеждам пръстена, който той току-що сложи на пръста ми, и ми е ясно, че е похарчил много пари за него. Поглеждам и неговия, който е почти еднакъв с моя, макар и в мъжки вариант, и не мога да му се ядосам. Просто не мога. Чувам Марна да хлипа зад мен и не мога да се сдържа да не ида при нея и отново да я прегърна.
– Добре дошла в семейството – казва с разтреперан глас тя.
– Благодаря – усмихвам се и избърсвам сълзите си.
Андрю обвива кръста ми с ръка, а пасторът се присъединява към нас. След като той и Марна започват оживено да разговарят, Андрю и аз се отдръпваме на няколко крачки от тях и той не престава да ме гледа. Това ме кара да се изчервя.
– Какво има? – питам аз.
Той клати глава и продължава да се усмихва.
– Обичам те – вика Андрю и от това ми се иска отново да се разплача, но успявам да се сдържа.
– И аз те обичам.
Изкарахме медения месец в апартамента ни много нетрадиционно, защото искахме да изчакаме до първото ни пътуване извън страната, за да изкараме истински меден месец.
– Къде мислиш, че ще бъде? – пита той.
Седим отвън в два шезлонга, пием бира и слушаме живата музика, която се чува някъде от плажа или от парка.
– Не знам – казвам и отпивам от бутилката. – Искаш ли да се обзаложим за това?
Андрю търка с палец долната си устна.
– Хм – замисля се, отпива нова глътка бира и казва: – Мисля, че първото листче, което ще извадим от онази шапка… – свива устни – ще бъде Бразилия.
– Бразилия ли? Хубав избор. Ама не знам… Имам странното усещане, че по-скоро ще бъде Италия.
– Така ли?
– Да.
И двамата отпиваме от бирите си.
– Може пък да се обзаложим – вика той и трапчинката на дясната му буза става по-дълбока.
– Да се обзаложим ли? – разбира се, съгласна съм.
– Е, добре, ако е Бразилия, тогава ще трябва да минеш заедно с мен по плажа в истински стил Рио де Жанейро – казва той и дяволито се усмихва.
Трябва ми малко време да разбера за какво говори и когато се сещам, оставам с отворена уста.
– Няма начин.
Андрю се смее.
– Няма да се разхождам насам-натам по плажа без сутиен!
Той отмята назад глава и се смее още по-силно.
– Не, момиче, не мисля, че там наистина ходят така – казва Андрю. – Имам предвид, че ще трябва да носиш бразилски бикини, а не онези твърде скромни неща, с които се покриваше във Флорида. Ти имаш страхотно тяло.
Отпива нова глътка и оставя бутилката върху масата пред нас. Аз се замислям за момент и дъвча устната си.
– Договорихме се – казвам аз.
Той изглежда малко изненадан, че се съгласих толкова бързо, но кима.
– А ако е Италия – казвам и на свой ред го поглеждам дяволито, – ще трябва да ми правиш серенада на Испанските стълби[14]… на италиански.
Премятам крак върху крак. Знам, че последното ще изостри похотливото му съзнание.
– Не говориш сериозно – протестира той. – Как, по дяволите, ще изпълня това?
– Не знам – викам аз. – Предполагам, че ако спечеля, ще трябва да измислиш нещо.
Той поклаща глава и свива устни.
– Добре. Договорихме се.
Тридесет и четири
Ралей, Северна Каролина – юни