– Ти ми обеща да ми разкажеш за пътуването ви – казва Натали, след като се настанява между краката на Блейк върху мекия пуф.
Всички погледи са отправени към мен и Андрю
– Вече ти разказах някои неща, Нат.
– Е, да, ама на нас не си ни разказала нищо – вика моята приятелка Лия, която работи в “Старбъкс”.
Алисия, която работи заедно с нея, добавя:
– Веднъж бях на такова пътуване с майка ми и брат ми, но съм сигурна, че изобщо не може да се сравнява с вашето.
– А и ти така и не си ми разказала какво се случи във Флорида – казва Натали.
Отпива от бирата и оставя бутилката на пода до нея, след което отпуска ръце върху краката на Блейк. Той я целува отстрани по врата.
Свивам се отвътре, като си помисля за Флорида, но съзнавам, че това е, защото Андрю може да се почувства неловко от онова, което се случи. За миг дори не смея да го погледна, защото се чувствам виновна, че изобщо съм споменала за това пред Натали. Не съм ѝ казвала никакви подробности, само споменах, че докато бяхме там, се случи нещо наистина неприятно.
Когато най-после поглеждам Андрю, виждам, че той не ми е ядосан. Намигва ми и също оставя бирата си на пода до него.
– Флорида – казва той за моя изненада – беше може би най-лошата част от пътуването ни, ако не и най-странната… Но въпреки това нямам нищо против някои моменти от него.
Нямам представа накъде ще го отведе това. Сега всички гледат право в Андрю, особено Натали, която е ококорила очи в очакване.
– Срещнахме група хора, които ни предложиха да се присъединим към тях до едно много забутано място на брега. Така и направихме. Прекарахме си добре. Обаче после се случи нещо странно.
– В какъв смисъл? – прекъсва го Натали.
– Странно като ЛСД или дявол знае точно какво – казва той.
Очите на Натали се разширяват още повече и стават по-гневни, когато ме поглежда.
– Вземали сте ЛСД? Какво, по дяволите, е станало с теб, Кам?
Аз клатя глава.
– Не, не съм го направила доброволно. Те ни упоиха!
Сега очите на всички са като тези на Натали.
– Ами, да – продължава Андрю. – Дори не сме сигурни какво са ни дали, но и двамата напълно изключихме.
– Мен ме упоиха веднъж – обажда се сестрата на Блейк, Сара.
Изглежда на около осемнадесет.
Тялото на Блейк рязко се навежда напред и Натали удря зъбите си в бутилката с бира.
– Какво? – пита той с пламнали очи,
– О, не съм ли ти казала? – казва мило Сара и се преструва, че просто е забравила да му каже по някое време.
Явно е било по-добре, че не му е казала.
– О-оох! – вика Натали и се хваща за устата.
– Съжалявам – казва Блейк. Целува я по бузата и се обръща отново към сестра си: – Кой, по дяволите, те е упоил, Сара? Не ме лъжи. По-добре да ми кажеш… Случи ли се нещо?
Изражението му е заплашително.
Сара вдига нагоре очи.
– Не. Нищо не се случи, защото Кайла беше там и тя ме откара вкъщи. А и не знам кой го направи, Блейк, така че, моля ти се, престани да се горещиш – после се обръща към нас: – Та какво разказвахте?
– Ще дойда с теб, приятел – вика Андрю на Блейк. – Ако някога разбереш кой го е направил, само ми кажи. Това е долно.
Аз сръгвам леко Андрю с лакът. Той разбира намека и добавя:
– Както и да е, трябва да кажа, че Флорида беше едно преживяване, което не искам никога да се повтори.
Андрю не им казва нищо за онази нахална кучка, която се опита да му духа. Радвам се, че не го стори, защото разговорът щеше да стане твърде неудобен. Да не говорим пък, че с информация като тази Натали направо щеше да пощурее. Продължаваме да седим на пуфовете и да разговаряме с приятелите си още няколко часа – докъм осем вечерта, когато Блейк трябваше да откара Сара у дома. Малко след като тримата си тръгнаха, останалите ги последваха и с Андрю сме сами в първия ни собствен дом като младоженци.
Той идва от кухнята със свещ в ръка, след като я е запалил на печката. Газта беше пусната по-рано. След това с нея запалва и останалите свещи на масата.
– На пода ли ще спим? – питам аз, докато го наблюдавам.
– Не – отвръща той и се отдръпва от свещите. Събира всичките пуфове по средата на стаята и ги нарежда плътно един до друг. Прави нещо като импровизирано легло и потупва с длан един от тях.
– Засега това ще свърши работа. Няма да спя на пода и да се събудя със схванат гръб.
Аз се усмихвам.
– Това е странно, нали? – казвам и продължавам да оглеждам голите стени, като си представям какви картини и снимки може да са подходящи за тях.
– Какво, че нямаме мебели и електричество ли? Трябва вече да си свикнала с това – вика той и се смее.