– Не, имам предвид тази къща. Нас. Наистина всичко.
– Странно в добрия смисъл, надявам се.
– Разбира се – казвам аз и му се усмихвам.
В къщата настъпва мълчание. Светлината от свещите хвърля големи, танцуващи сенки по стените, Мирише на белина и разни други почистващи препарати, макар и слабо.
– Андрю – викам аз, – благодаря ти, че се преместихме тук.
Най-накрая той сяда до мен и двамата стоим известно време, загледани в пламъците на свещите.
– Къде другаде мога да бъда освен там. Където си ти? – казва той.
– Знаеш какво имам предвид – отвръщам аз.
Протягам ръка и движа дланта си над една от свещите просто за да почувствам горещината върху кожата си и да видя колко близо мога да я приближа, преди да се опаря.
– Знам – вика той, – но въпреки това.
Отдръпвам ръката си и го поглеждам. Лицето му изглежда гладко на оранжевата светлина на свещите дори и с поникналата брада, която той отново остави да расте.
– Камрин, трябва да ти кажа нещо – казва той.
Сърцето ми моментално се свива в гърдите от начина, по който го каза.
– Какво… какво имаш предвид с това, че трябва да ми кажеш нещо?
Чувствам се толкова нервна. Не знам защо.
Андрю прибира коленете си нагоре и подпира ръце върху тях. Поглежда веднъж пламъка за няколко секунди, но и те ми се струват прекалено дълги.
– Андрю? – обръщам се с лице към него.
Забелязвам как адамовата му ябълка се движи, докато преглъща. Гледа ме в очите.
– Имам главоболия – започва той и сърцето ми изтръпва. Мисля, че ще повърна. – Само от понеделник, но си уговорих час с един доктор тук. Майка ти ми го препоръча – в момента я мразя, че е скрила това от мен. Ръцете ми треперят. – Помолих майка ти да не казва нищо, защото исках тази работа с къщата да мине гладко…
– Трябваше да ми кажеш.
Той се опитва да докосне ръката ми, но аз несъзнателно го отблъсквам и ставам.
– Защо си крил това от мен – чувствам се замаяна.
Андрю също става, но не се приближава.
– Вече ти казах. Не исках да…
– Не ме интересува. Трябваше да ми кажеш!
Скръствам ръце върху корема си и се извивам леко напред. Изненадана съм, че още не съм повърнала. Нервите ми са така опънати, че имам чувството, че всеки момент ще се скъсат вътре в мен.
– Това не може да се случи… – най-после заравям лице в ръцете си и избухвам в плач, – Защо, по дяволите, става това?!
Андрю веднага застава до мен. Усещам ръцете му да ме прегръщат. Придърпва разтрепераното ми тяло до гърдите си и ме държи. Здраво.
– Това не означава нищо – казва той. – да ти кажа честно, не се чувствам както преди, Камрин. Да, имам главоболия, но ги усещам по различен начин.
Когато риданията ми стихват достатъчно, за да усетя, че мога да говоря, без да се задавям, вдигам глава, за да го видя.
Той ме притиска отново до себе си и леко ми се усмихва.
– Знаех, че ще реагираш по този начин, бейби – казва тихо той. – Не искам да се измъчваш през следващите четири дни до уговорения час за понеделник – продължава да ме гледа втренчено. – Не се чувствам по същия начин. Просто се съсредоточи върху това, защото ти казвам истината.
– Вярно ли? – питам аз. – Или ми го казваш, за да не се тревожа?
Вече съм решила в себе си, че той прави точно последното. Отдръпвам се от него и започвам да ходя напред-назад из стаята със скръстени на гърдите ръце. Не мога да спра да треперя.
– Не те лъжа – казва той. – Ще се оправя. Чувствам, че ще се оправя, и ти трябва да вярваш в това.
Извръщам се рязко и отново го гледам.
– Не мог а да го правя повече, Андрю. Не мога.
Той накланя леко глава на една страна. Погледът му е замислен, заинтригуван, загрижен.
Знам, че иска да продължа след казаното, но не мога. Не мога, защото нещата, които искам да кажа, само ще го разстроят и натъжат. А и това ще бъдат само думи. Думи, предизвикам от болка и гняв, защото част от мен иска да погледна Бога или който и да е там, или каквото и да е гам, в лицето, за да му кажа да върви по дяволите.
Трябва да се успокоя. Трябва да отстъпя назад и да си поема дъх.
Правя точно това.
– Камрин?
– Ти ще се оправиш – казвам му с делови вид. – Знам, че ще се оправиш.
Той пристъпва към мен, целува ме по челото и казва:
– Ще се оправя.
Тридесет и пет
Последните четири дни бяха напрегнати. Въпреки че Камрин ме увери, че ще гледа положително на нещата и няма да позволи да се разстройва, нервите ѝ бяха ужасно опънати. На два пъти я чувах да плаче в банята и да повръща. Откакто ѝ казах за главоболията в четвъртък вечерта, тя до голяма степен се държи така, както се държеше, преди да заминем на гости на Ейдън и Мишел в Чикаго: усмивките ѝ бяха фалшиви и се преструваше, че се смее, когато се предполагаше, че нещо е смешно. Просто не беше на себе си. Тъй като се безпокоях за нея и си спомних какво се случи с болкоуспокояващите след помятането, направо я попитах дати не е изпаднала отново в “онзи момент на слабост”.