Последните няколко месеца бяха много трудни за нас, но същевременно бяха пълни с живот и вълнение, с любов и надежда.
Животът е загадъчен, често пъти несправедлив. Обаче мисля, че през времето ми с Андрю се научих, че той може да бъде и красив и че обикновено, когато ни сполети нещо, което изглежда несправедливо, Животът така открива място, за да се случат по-добри неща. Обичам да мисля така. Това ми дава сила, когато най-много се нуждая от нея.
А точно сега имам такава потребност.
Опитвам се да погледна нагоре към часовника високо на стерилната бяла стена на стаята, но почти не мога да различа малките черни стрелки през замъглените си очи. Исках да разбера колко дълго съм била тук. Чувствам се изтощена и слаба, умствено и физически, и не мога да издържам повече. Преглъщам една буца в гърлото и чувствам устата си суха като гласпапир. Вдигам нагоре ръка, за да изтрия една потекла сълза. Но само една. Всъщност изобщо не бях плакала много. Защото преди това болката беше толкова непоносима, че направо пресуши всичките ми сълзи.
Не мога да направя това. Чувствам се така, сякаш всеки момент ще се предам. Искам да кажа на всички в стаята да си вървят, просто да ме оставят сама и да престанат да ме гледат, като че ли душата ми има нужда от ремонт. Тя има! Наистина има, по дяволите! Но никой тук не може да го направи.
През повечето време нищо не чувствам. Вече не мога да усещам каквото и да било. Обаче болничните стени започват да се приближават към мен и ме карат да изпадам в клаустрофобия. Що се отнася до физическата болка и душевната мъка, не чувствам нищо. Питам се дали и ще си остана така безчувствена завинаги.
– Трябва да се опиташ да се напънеш – казва Андрю до мен, хванал ръката ми.
Извивам рязко глава встрани, за да го видя и да протестирам.
– Ама аз не чувствам кръста си! Как да се напъна, като не чувствам, че се напъвам!
Според мен единственото напъване, което мисля, че успях да направя, беше да кажа тези думи през скърцащи зъби.
Той ми се усмихва и целува потта по челото ми.
– Можеш да го направиш – казва доктор Бол, застанала някъде между краката ми.
Стискам здраво очи, сграбчвам ръката на Андрю и се напъвам. Така си мисля. Отварям очи и си позволявам да дишам.
– Напънах ли се? Подейства ли?
Господи, надявам се да не пръдна! О, Господи, това ужасно ще ме притесни!
– Справяш се чудесно, бейби.
Сега Андрю поглежда докторката и чака.
– Още няколко пъти и трябва да се получи – казва тя.
Думите ѝ не ми харесват, въздъхвам с досада и отмятам силно глава назад върху възглавницата.
– Опитай пак, бейби – казва тихо Андрю, който никога не губи самообладание, макар че всеки път, когато го виждам да поглежда докторката, забелязвам скрита тревога на лицето му.
Отново повдигам гърба си от възглавницата и се опитвам да се напъна, но пак не мога да кажа дали наистина се напъвам, или само си мисля така.
Андрю подпъхва едната си ръка под гърба ми и ми помага да стоя изправена, а аз отново се напъвам, като стискам толкова силно очи, че чувствам как те потъват навътре в черепа ми. Зъбите ми скърцат и са оголени. По челото ми избиват капчици пот.
Крещя нещо неразбираемо, когато преставам да се напъвам, и отново мога да дишам.
И усещам нещо.
Ха… това не е болка – епидуралната упойка е помогнала, – но определено усещам натиска на бебето. Ако не знаех, че не е така, бих си помислила, че някой ми пъха нещо необикновено голямо във вагината. Очите ми се разширяват все повече и повече.
– Главата на бебето е навън – чувам докторката и след това чувам противен, всмукващ звук, когато тя почиства гърлото на бебето с всмукателна тулумба.
Андрю иска да погледне; виждам го да изпъва врата си като костенурка и да се мъчи да види по-добре, но не иска да се отделя от мен.
– Само още два пъти, Камрин – казва докторката.
Отново се напъвам, като влагам дори повече усилие, след като знам, че всъщност има ефект.
Тя измъква раменете на детето.
Напъвам се още веднъж и нашето бебе е родено.
– Справи се чудесно – казва докторката и отново прочиства гърлото на бебето.
Андрю ме целува по врата и челото и избърсва потта от мократа ми коса по лицето и врата. Няколко секунди по-късно проплакванията на бебето изпълват стаята с усмивки и вълнение. Избухвам в сълзи и хлипам толкова силно, че цялото ми тяло трепери неудържимо от вълнение.