После докторката обявява;
– Момиче е.
Андрю и аз не сваляме очи от нея, докато му казват да пререже пъпната връв. Той се отдалечава от мен, но се усмихва гордо, когато се навежда и изпълнява оказаната му чест. Изглежда, не може да реши кого иска да гледа повече, мен или дъщеря ни. Усмихвам се и отпускам глава върху възглавницата напълно изтощена. Най-накрая виждам колко показва часовникът на стената. Той ми казва, че съм раждала в продължение на повече от шестнадесет часа.
Усещам още натиск и подръпване между краката, докато докторката пъха там нещо, което, честно казано, не искам да знам какво е. Само се взирам в тавана за момент, унесена в спомените си от последните девет месеца, докато чувам нашето бебе да врещи в другия край на стаята. Надигам отново толкова рязко глава, сякаш са ме ударили с камшик.
Андрю стои наблизо, докато една от сестрите я почиства и започва да я повива в одеяла. Той поглежда към мен и казва:
– Тя определено има твоите дробове, момиче.
Запушва си ушите с пръсти. Аз се усмихвам и наблюдавам и двамата, като се опитвам да не мисля за това подръпване там долу. После Андрю се връща и застава отстрани на леглото.
Целува ме по устните и прошепва:
– Захарче. Изглеждаш така, като че ли току-що си бягала маратон. Без грим. С болнична нощница. И пак си красива.
Въпреки всичко пак успява да ме накара да се изчервя.
Вдигам ръка, от нея стърчи система с физиологичен разтвор. Хващам лицето му и го придърпвам към себе си.
– Успяхме – прошепвам върху устните му.
Той отново нежно ме целува, а после сестрата се приближава до нас с дъщеря ни в ръце.
– Кой иска да я подържи пръв? – пита тя.
Двамата с Андрю се споглеждаме, но той се отдръпва настрани, за да може сестрата да ми я подаде.
– Не – казвам аз, – ти пръв.
Андрю се колебае само малко, но се предава и протяга ръце да я поеме. Сестрата я поставя внимателно и се отдръпва, след като се е уверила, че той я държи уверено. Отначало Андрю изглежда по момчешки притеснен, страхува се, че ще я изпусне или че не я държи, както трябва, но бързо се отпуска.
– Руса коса – казва, застанал край мен, той. Ухилил се е до уши, а зелените му очи блестят леко навлажнени. – Има много за подстригване!
Все още съм толкова изтощена, че мога единствено да се усмихна.
Андрю гледа надолу към нея, докосва бузичките ѝ с пръсти и я целува по челцето. След малко я слага за първи път в ръцете ми. В мига, в който заставам лице в лице с момиченцето си, отново не мога да се сдържа. Почти нищо не виждам през насълзените си очи.
– Толкова е хубава – казвам, без да свалям очи от нея. Почти се страхувам, че ако отместя поглед само за секунда, тя ще изчезне или ще се събудя от сън. – Съвършена е – прошепвам аз и я целувам по нослето.
Тридесет и седем
Цялата рода, моята и на Камрин, са навън в чакалнята – без баща ѝ и брат ѝ. Още не знаят дали е момче или момиче. Камрин и аз не го знаехме през цялата ѝ бременност. Решихме да се оставим на изненадата. И тя го стори.
Преди да пусна роднините вътре да ги видят, седя с Камрин в отделната стая, в която бяхме преместени малко след раждането. Тук сме съвсем отскоро и чакаме сестрите да върнат бебето обратно, след като направят онова, което трябва, каквото и да е то. Поемам го в ръцете си, след като сестрата поглежда болничната гривна на Камрин и я сверява с тази на “Бебе Париш”, поставена около мъничкия прасец. Аз също го проверявам, преди сестрата да излезе. И при това добре я оглеждам. В наше време човек не може да бъде напълно сигурен и трябва напълно да се уверя, че са донесли същото бебе, с което излязоха. Обаче тази гъста, руса коса и този смразяваш кръвта писък, който ме прави напълно смирен пред нея, не могат да се сбъркат. Ако можеше да говори, щях да направя всичко, което каже, без изобщо да се замислям.
Подай ми шишето! Да, скъпа! Смени ми пелената! Готово! Настъпи онази сестра по крака, задето ме е увила като бурито![15] Ама, разбира се, малка госпожице!
Камрин я държи до гърдата си и ѝ дава да суче.
Тя е разбрала, че отново е бременна, в деня, преди да се преместим в новата ни къща. Обаче не ми каза, докато не мина срещата ми с доктора следващия понеделник. Каза, че я било
страх, предполагам по същия начин, по който аз се страхувах да ѝ кажа, че главата отново ме боли. Но след това говорихме много как ще правим нещата по-различно този път. Едно от тях беше да я кърми. При първата си бременност Камрин не беше много във възторг от перспективата бебето да суче от гърдата ѝ, особено когато можеше да се наложи да я храни на обществени места. По онова време аз просто се съгласявах с желанията ѝ и не се опитвах да я разубеждавам. Всъщност нямах и причина да го правя.