Обаче този път, когато Камрин отново повдигна въпроса, тя каза:
– Знаеш ли какво, бейби? Прочетох доста повече за бременността и за ползите от кърменето и наистина не ми пука какво мислят хората. Мисля, че искам и трябва да кърмя.
– В такъв случай и аз мисля, че трябва – казах аз.
Седя до нея. Доволен съм, че сама взе това решение, без да добавям нещо от себе си. Докато не се налага аз да започна да кърмя и тя не очаква да се опитвам да го правя, ще приема всяко нейно решение.
– Прочетох, че повечето бебета се раждат със сини очи – казва Камрин, докато я гледа, – но мисля че по-късно тя ще има твоите зелени очи.
Докосвам леко с върха на пръстите си главата на дъщеря ни.
– Може би.
Не мога да спра да гледам и двете – красивата ми жена и скъпото ми момиченце. Чувствам се като преминал в някакъв друг свят – по-ярък и по-блестящ, отколкото съм си представял. Наистина не съм мислил, че бих могъл да се чувствам по-щастлив, отколкото се чувствам с Камрин. Не съм смятал това за възможно.
Мисля, че Камрин все още е малко шокирана.
– Какво мислиш? – питам я и не преставам топло да ѝ се усмихвам.
Уморените ѝ очи ме поглеждат по-меко.
– Ти беше прав – казва тя.
Бебето издава лек смукващ звук, толкова слаб, че почти не го чувам, но аз съм нащрек за всеки шум или движение, което прави.
Камрин продължава:
– Ти каза, че този път няма да пометна. Каза също, че туморът ти няма да се появи отново. Каза, че всичко ще бъде, както трябва. Така и стана – поглежда бебето за момент и прекарва пръст по миглите ѝ, а после вдига очи към мен: – Благодаря ти, че се оказа прав.
Ставам от стола, хващам брадичката с ръка и повдигам главата ѝ, за да мога да я целуна по устните.
Някой леко чука на вратата и тя бавно се отваря. Главата на майка ми наднича зад нея.
– Хайде, влез вътре – викам и ѝ давам знак с ръка.
Голямата врата се отваря широко и в нея един след друг влизат толкова много хора, че преставам да ги броя след Ейдън и Мишел, която е бременна в петия месец.
Следват много прегръдки, всички ме тупат по гърба, но същевременно се опитват да зърнат бебето.
– Поздравления, брат ми – казва Ейдън и ме тупа и той по гърба. – Предчувствах, че ще ме изпревариш.
Протяга ръка и потърква заобления корем на Мишел. Тя закачливо отмества ръката му и казва, че ще е по-добре друг път да не завира пръста си в пъпа ѝ. После тя ме прегръща и се отправя към леглото на Камрин.
– Ще имаме момче – казва Ейдън.
– Така ли? – викам аз. – Страхотно.
Съобщението привлича вниманието и на Камрин, но Мишел започва да говори първа:
– Не може да е напълно сигурен в това – вика тя. – Просто си мисли, че знае.
Камрин леко се засмива:
– Повярвай ми, ако един от братята Париш казва, че ще има момче или момиче, той най-вероятно ще се окаже прав.
– Добре де, ще видим – вика Мишел, все още не напълно убедена.
Поглеждам брат си. И преди съм виждал този самоуверен поглед. Ами да, определено ще имат момче.
– О, Боже мой – чувам да казва тихо Натали някъде от стаята, – одеялото е розово. Означава ли това, което мисля?
Вдига и двете ръце към лицето си, обсипаните ѝ с пръстени пръсти докосват устните ѝ. Всъщност направо съм изненадан, че е толкова сдържана. Блейк стои до нея мълчалив, както винаги.
Камрин поглежда първо мен, аз ѝ кимам одобрително и тя обявява пред всички:
– Да, това е нашата дъщеря.
Всички жени моментално се втурват напред и се надвесват над леглото. Майката на Камрин протяга ръка и иска първа да я подържи, а Камрин прикрива гърдата си с нощницата и внимателно ѝ я подава.
– О, колко е красива, Камрин – казва напевно Нанси. Изрусената ѝ коса е събрана в не особено стегнат кок. Очите ѝ са сини като на Камрин. Те взаимно се допълват. – Съвършена е. Моята съвършена малка внучка.
Вторият баща на Камрин, Роджър, изглежда ужасен, застанал сам до стената. Не съм сигурен дали защото нещо като това го кара да се чувства неловко, или защото си дава сметка, че сега е женен за баба. Засмивам се вътрешно.
Следващият, който ме прегръща, е Ашър.
– Ако беше момче, щях да се тревожа, че около мен има още един като теб. – Ухилва се и ме сръгва с лакът.