Това са още пари за спестяванията ни и за бъдещите ни планове да отидем там, където онази шапка ни каже.
И макар Андрю, както винаги да влага в изпълнението цялата си душа и сърце, сега мога да кажа, че когато сме заедно на сцената, той просто няма търпение да свършим, за да вземем Лайли от майка ми или от когото сме ощастливили да я гледа през тези няколко часа.
Андрю се държи толкова страхотно с Лайли. Не спира да ме изумява. Става посред нощ също толкова пъти, колкото и аз да ѝ сменя пелените и дори понякога стои буден заедно с мен, докато я храня. Той има и своите мъжки моменти, така че не е изцяло господин Перфект. Явно не е напълно свикнал с насраните пелени – тази сутрин го хванах, че се дави, докато се опитва да ги смени. Засмях се, но ми домъчня толкова много за него, че не можах да се сдържа и поех нещата в свои ръце. Той излезе от стаята, запушил устата и носа си с яката на фланелката.
И… е, не ми се ще да избързвам прекалено в предположенията си, но си мисля, че Лайли до такава степен промени Андрю, че сега той може би харесва Натали. Може би съвсем малко. Не знам, но каквото и да прави Нат, да държи Лайли и да я кара да се усмихва, като ѝ говори по своя прекалено възторжен начин, Андрю като че ли няма нищо против. Лайли стана на три месеца, а, честно казано, не си спомням кога за последен път Андрю я е нарекъл хиена зад гърба ѝ или ме е поглеждал с онзи поглед, изразяващ нетърпение, когато знае, че тя не го вижда.
Все още се гърчи, когато тя говори за себе си като бъдеща кръстница на Лайли, но… Ще се примири и с това.
Тридесет и девет
9 февруари – първи рожден ден на Лайли
– Ейдън и Мишел са тук! – чувам Камрин да казва от гостната.
Закопчавам последното копче на гърба на роклята на Лайли и я хващам за ръка. Тя обаче не обича да я хващам за ръката, винаги се дърпа и предпочита да ме държи за показалеца.
– Хайде да вървим, момиченце – казвам аз и я поглеждам. – Чичо Ейдън и леля Мишел са тук да видят рожденицата.
Готов съм да се закълна, че знае какво казвам.
Стиска с всички сили пръста ми, смее се и прави голяма крачка напред, като че ли да покаже, че не съм достатъчно бърз да вървя редом с нея. Извил гръб, правя бързи полукрачки, докато вървим по коридора, като я оставям да тича пред мен с пълничките си бебешки крачета. Когато политва да падне, докато завива зад ъгъла, аз я хващам за ръката, леко я повдигам от земята и ѝ помагам отново да се изправи. Проходи на десет месеца. На шест месеца първата ѝ дума беше “мама”. На седем каза “тата” и аз се разтопих, когато чух да я произнася за първи път.
Камрин беше права – има моите зелени очи.
– Лайли! – казва възторжено Мишел, прикляква и я взема в обятията си.
– О, Боже мой, колко си голяма! – целува я по бузките, по челото и по нослето, а Лайли се смее неудържимо. – Ам, ам, ам – добавя Мишел и се преструва, че яде бузките ѝ.
Поглеждам Ейдън, който държи племенника ми Ейвъри на коляното си. Протягам ръка към него, но той е срамежлив и се сгушва в Ейдън. Отдръпвам се с надеждата, че няма да започне да плаче. Ейдън се опитва да го залъже.
– Ходи ли вече? – пита застаналата до мен Камрин.
Мишел следва Лайли в гостната, където куп розови и червени балони, пълни с хелий, опира в тавана. Когато Лайли разбира, че не може да ги стигне, се отказва и се насочва право към купчината подаръци на пода.
Ейдън подава два опаковани подаръка на Камрин и всички се присъединяваме към Мишел и Лайли в гостната. Камрин оставя подаръците при другите.
– Опитва се – отговаря Ейдън за прохождането на Ейвъри. – Държи се за дивана и върви покрай него, но още не смее да се пусне.
– Боже, ама той изглежда точно като теб – казвам. – Горкото дете.
Ейдън е готов да ми удари един юмрук в корема, ако ръцете му са свободни.
– Чудесен е – казва Камрин и протяга ръце да го вземе.
Разбира се, че е, но аз трябва да се бъзикам с брат ми.
Отначало Ейвъри я гледа, като че ли е побъркана, но после
си отмъщава за това, че говоря глупости за баща му, и отива без проблем право в ръцете на Камрин.