— Ама на тая наистина дъската и хлопа — обади се мъжът от сутерена.
— Тишина, моля — каза, инспекторът и се обърна към младия полицай, който се приближи и му прошепна нещо на ухото.
— Да, да — отвърна той, — справочникът е в мене.
Инспекторът извади друг тефтер и взе да го прелиства.
Мисис Елис го наблюдаваше с трескав поглед. Подобен кръгъл глупак в живота си не беше виждала. Как можеха да пращат от полицията такива, ама направо олигофрени?
Инспекторът вдигна глава и се обърна към мъжа с очилата:
— Вие ли сте Хенри Болтън?
— Да — отговори мъжът припряно, — а това е съпругата ми. Ние държим партерния етаж. Тя е фотограф, и използува една от горните стаи за ателие. Нали разбирате, художествена фотография.
От стълбите се чу шум и отвратителната старица се появи на площадката.
— Казвам се Бакстър — рече тя, — навремето, като играех в театъра, всички ме знаеха, Били Бакстър. Нали бях актриса. Държа задната част на първия етаж, тук на номер седемнайсет. Мога да потвърдя, че тази жена се вмъкна в къщата като хитра лисица и явно си беше наумила нещо да пакости. Видях я как наднича през ключалката в ателието на мисис Болтън.
— Значи тя не е наемателка тук? — попита инспекторът. — Така и предположих. Името й го няма в справочника.
— За първи път я виждаме, инспекторе — обади се Болтън. — Мистър Ъпшоу я е пуснал в къщата погрешка. Първо нахълта в дневната, а сетне нахално се напъха в ателието на жена ми. Заплашвала я, изпаднала в истерия и се обадила в полицията.
Инспекторът погледна към мисис Елис.
— Имате ли да кажете нещо?
Мисис Елис преглътна. Да можеше само да запази спокойствие, пък и това сърце да не тупаше тъй бясно. Трябваше да овладее и непреодолимото желание да изкрещи.
— Инспекторе — рече тя, — станала е някаква ужасна грешка. Вие навярно сте нов в този район, младият полицай също. Не си спомням да съм ви виждала, но ако си направите труда да се свържете с управлението, оттам ще ви кажат всичко за мен. Живея в тази къща от години. Прислужницата ми Грейс работи при мене доста отдавна. Вдовица съм. Съпругът ми Уилфред Елис почина преди две години. Имам деветгодишна дъщеря, която е в пансион. Днес следобед излязох да се поразходя и докато ме е нямало, тези хора са се вмъкнали в къщата ми и не знам какво са направили с покъщнината, дали са я разграбили, или унищожили, но всичко тук е нагоре с краката. Моля ви, свържете се веднага с управлението…
— Добре, добре — прекъсна я инспекторът и прибра бележника. — Сега ще отидем в участъка и ще поговорим за всичко това спокойно. Някой от вас тук ще подаде ли жалба срещу мисис Елис за това, че е нахълтала в къщата?
Настъпи тишина. Известно време никой не проговори.
— Не бихме искали да причиняваме комуто и да било неприятности — обади се плахо Болтън. — Жена ми и аз предпочитаме да оставим въпроса без последствия.
— Трябва отсега да ви е съвсем ясно — намеси се момичето, — че всичко, което тази жена каже за нас в полицията, ще е чиста лъжа.
— Не се тревожете — отвърна инспекторът. — Ако имаме нужда от вас, ще ви извикаме, но както гледам, едва ли ще се наложи. Хайде, да тръгваме, мисис Елис. — Тонът, с който се обърна към нея, в никакъв случай не беше груб, но звучеше доста властно. — Колата ни чака отвън. Ще ви закараме до участъка и там ще ни разкажете всичко. Имате ли палто?
Мисис Елис се запъти безропотно към вестибюла. Тя много добре знаеше къде е полицейският участък. На не повече от пет минути. Наистина най-добре бе да отиде там. Да се срещне с някой отговорен служител и да не се занимава повече с този кръгъл глупак. Но междувременно тия престъпници тук щяха да се измъкнат безнаказано. Докато тя се върне с полицаите, от тях нямаше да има и следа. Мисис Елис затърси слепешката палтото си във вестибюла и отново се препъна в ботушите и куфарите.
— Инспекторе — каза тя тихичко, — елате за минутка.
Той пристъпи към нея.
— Какво има?
— Ето на, махнали са и крушката — занарежда шепнешком мисис Елис. — Днес следобед всичко беше наред. А сега виждате ли тези ботуши, тези куфари! Донесли са ги и са ги захвърлили тук. Куфарите може би са пълни с мои неща. Най-настойчиво ви моля да оставите полицая да пази, докато се върнем, за да не би тези хора да избягат.
— Разбира се, мисис Елис — отвърна инспекторът. — Готова ли сте вече да тръгваме?
Тя забеляза, че инспекторът и младият полицай тайничко се споглеждат. Младият полицай се опитваше да скрие усмивката си. Мисис Елис вече беше сигурна, че инспекторът няма никакво намерение да остави полицая в къщата. В съзнанието и се прокрадна ново подозрение. Дали инспекторът и неговият подчинен не бяха маскирани като полицаи? Може би те също бяха членове на бандата? Тогава нямаше защо да се чуди, че лицата им не са и познати, а и това, че съвсем очевидно взимаха неподходящи мерки, бе напълно обяснимо. В такъв случай сега ще я отведат някъде, в някаква бърлога, ще я упоят, а може дори и да я убият.