— Живея на Елмхърст Роуд седемнайсет. — Мисис Елис говореше като автомат. — Вдовица съм, съпругът ми почина преди две години. Имам деветгодишна дъщеря, която е в пансион. Днес следобед излязох да се поразходя и когато се върнах…
— Да — прекъсна я той, — това ни е известно. Знаем какво се е случило след разходката ви. Сега искаме да ни разкажете какво се е случило преди това.
— Обядвах. Спомням си много добре какво ядох. Пъдпъдък и ябълков сладкиш, сетне пих кафе. Канех се да подремна, защото не се чувствах много добре, но изведнъж реших, че ако взема малко въздух, ще се оправя.
Веднага съжали за това, което току-що бе казала. Лекарят я гледаше изпитателно.
— Така значи — рече той, — не сте се чувствували много добре. Бихте ли ми казали какво точно ви имаше?
Мисис Елис разбра какво цели с този въпрос. Той бе в съюз с онези полицаи и искаше да я обяви за душевноболна. Щяха да измислят, че е имала нервен припадък и в умопомрачение е съчинила цялата история.
— Нищо ми нямаше — побърза да отговори тя. — Бях само малко изморена, защото цяла сутрин се занимавах с домакинство. Подредих бельото, разчистих бюрото в дневната. Тези неща отнемат доста време.
— А можете ли да ми опишете къщата си, мисис Елис? — запита лекарят. — Опитайте се да опишете мебелите в спалнята например или в дневната.
— Разбира се, но не трябва да забравяте, че крадците, които нахълтаха днес следобед, са нанесли огромни и, боя се, непоправими щети. Разграбили са нещата ми, отнесли са всичко. В стаите е страхотна мръсотия, а в спалнята ми на горния етаж една млада жена се представя за фотографка.
— Разбирам — каза лекарят, — не се безпокойте за това. Просто ми опишете -мебелите, кое къде стои у вас, такива неща.
Сега той и се стори по-отзивчив, отколкото в началото. Мисис Елис взе да описва подробно всяка стая. Изброяваше украшенията, картините, уточняваше мястото на столовете и масите.
— Готвачката ви се казва Грейс Джаксън, така ли?
— Да, докторе, Грейс е при мен от няколко години. Когато излязох днес следобед, тя беше в кухнята. Спомням си добре, че се провикнах, за да я предупредя, че отивам да се поразходя. Казах й, че няма да се бавя. Много се тревожа за нея, докторе. Онези крадци сигурно са я заварили там и най-вероятно са я отвлекли.
— Ще се погрижим и за това — успокои я лекарят. — Мисис Елис, вие ни казахте много важни неща и така добре описахте дома си, че няма да ни е трудно да го открием. Ще намерим и близките ви. Тази нощ ще останете тук, а утре сутринта, надявам се, ще можем да ви съобщим приятна новина. Казвате, че дъщеричката ви е в пансион. Помните ли адреса?
— Естествено. Мога да ви кажа и телефонния номер. Хай Клоуз, Бишъпс Лейн, Хачуърт, номерът е Хачуърт двеста и две. Само че не разбирам защо трябва да търсите дома ми.
— Не се тревожете — каза и лекарят. — Ясно е, че не сте болна и не лъжете. Получили сте временна загуба на паметта, а това често се случва и може да сполети всекиго. Освен това бързо преминава. Досега сме имали много такива случаи. — Той се усмихна и се изправи с чантата в ръка.
— Не е вярно — възпротиви се мисис Елис, като се опита да се надигне от възглавницата. — Продължавам да имам отлична памет. Разказах ви всички подробности, не мога да си представя, че съм пропуснала нещо. Казах ви името си, къде живея, описах ви дома си, съобщих адреса на дъщеря си в пансиона.
— Разбира се — прекъсна я лекарят. — Хайде сега, успокойте се. Опитайте се да се отпуснете и да поспите. Ние непременно ще намерим приятелите ви.
Той прошепна нещо на полицайката и излезе от килията. Полицайката се приближи до леглото и подпъхна одеялото.
— Хайде, усмихнете се. Нали чухте какво ви поръча докторът? Поотдъхнете си. Ще видите, че всичко ще се оправи.
Да си поотдъхне…, но как? И защо я съветва точно сега да се отпуска при положение, че в този момент плячкосваха из къщата, грабеха вещите й, опразваха стаите? Защо? За да могат крадците да офейкат с плячката? Щяха естествено да вземат със себе си и Грейс, тъй че горката Грейс нямаше да може да свидетелства в участъка. Надяваше се все пак, че съседите, семейство Фърбър, ще проявят разбиране. Това, което искаше, не беше чак толкова сложно… Мисис Елис си даде сметка, че е трябвало да бъде по-внимателна с тях — да им се обажда от време на време, да се държи по-дружелюбно, да ги кани на чай. Но пък нали в градовете хората отдавна не поддържаха такива отношения, смятаха ги за отживелица. Ако полицейският служител не бе успял да открие Нета Дрейкот, трябваше веднага да се влезе във връзка със семейство Фърбър…
Мисис Елис дръпна жената за ръкава.
— Семейство Фърбър, съседите, които живеят на номер деветнайсет, ще ви кажат за мен. Не сме близки приятели, но те много добре ме знаят. Близо шест години живеем в съседни къщи. Моля ви, обадете се на семейство Фърбър.