— Непременно — рече полицайката, — но сега се опитайте да поспите.
Мисис Елис отпусна глава на възглавницата.
„Ох, миличката Сузан! Ами ако това се беше случило през ваканцията? Щеше да е още по-страшно. Какво щяхме да правим? Връщаме се от разходка и намираме тия злодеи в къщата… Ами онази отвратителна фотографка и мъжът и — те можеха да си харесат Сузан, такава хубавичка, русичка, и да решат да я отвлекат… Поне детето е в безопасност и не знае нищо за това, което става тук. Да можеше някак да се потули тази ужасна история, поне да не пишат за нея във вестниците и тогава Сузан нямаше да научи за случилото се. Какъв позор, какво унижение, да ме накарат да преспя в затворническа килия, и то заради безкрайната глупост на тия тук, заради грешките им…“
— Добре ли спахте? — попита я полицайката и и поднесе чаша чай.
— Не знам какво имате предвид — рече мисис Елис. — Аз не съм дремнала.
— Ааа, подремнахте си хубавичко. — Жената се усмихна.
Мисис Елис я погледна озадачено и седна на тясното легло. Та нали само преди миг говори с полицайката? Главата я болеше страхотно. Отпи от чая — беше безвкусен, направо блудкав. Копнееше за леглото си у дома. Представи си как сутрин Грейс влиза безшумно и отдръпва завесите.
— Трябва да се измиете — обади се жената. — Аз ще ви среша и после ще говорите отново с лекаря.
Мисис Елис преживя унижението да се измие пред чуждия поглед и после да я срешат. Сетне и дадоха шала, палтото и ръкавиците и я изведоха от килията. Минаха отново по коридора и влязоха в стаята, където я бяха разпитвали предната вечер. Този път зад бюрото имаше друг служител, но тя позна инспектора и лекаря.
Лекарят пристъпи към нея с познатата ласкава усмивка.
— Как се чувствате днес? Успяхте ли да дойдете на себе си?
— Тъкмо обратното — отговори мисис Елис. — Не се чувствувам никак добре и няма да се оправя, докато не разбера какво става у дома. Може ли най-сетне някой от вас да ми каже как се развиват нещата от снощи насам? Охранява ли се по някакъв начин собствеността ми?
Лекарят не отговори, само я поведе към стола до бюрото.
— Ето, полицейският служител иска да ви покаже една снимка във вестника — заяви той.
Мисис Елис седна. Служителят и подаде един брой от „Нюз ъв дъ Уърлд“ — вестник, който Грейс купуваше в неделя. Мисис Елис никога не го четеше. Зърна снимка на някаква жена с топчесто лице, облечена в светло палто и с шал на главата. Снимката беше заградена с червен кръг и отдолу пишеше: „Изчезнала, Ейда Луис, 36-годишна, вдовица, живуща Албърт Билдингс 115, Кентиш Таун“. Тя сложи вестника на бюрото.
— Съжалявам, но не мога да ви помогна. Не познавам тази жена.
— Името Ейда Луис нищо ли не ви говори? — запита служителят. — Ами Албърт Билдингс?
— Не, абсолютно нищо.
Изведнъж разбра защо и задават тези въпроси. Мислеха, че е изчезналата Ейда Луис от Албърт Билдингс. Просто защото беше облечена в светло палто и носеше шал на главата си. Мисис Елис стана от стола.
— Това е нелепост. Казах ви името и адреса си, а вие упорито продължавате да не ми вярвате. Задържането ми тук е истинско беззаконие. Държа да говоря с адвокат, с моя адвокат… — В този миг се сепна. Та тя не бе ползвала адвокатски услуги, откакто Уилфред почина, а и кантората май беше преместена или друг адвокат я беше поел. По-добре да не споменава имена, ще си помислят, че пак ги лъже. По-сигурно беше да даде името на банковия си агент…
— Почакайте, момент — прекъсна я отново служителят, защото в стаята влезе някакъв човек. Беше опърпан простоват мъж в овехтял кариран костюм и държеше меката си шапка в ръка. — Познавате ли тази жена? — попита го служителят. — Не е ли това сестра ви Ейда Луис?
Мисис Елис наистина едва обузда гнева си, когато мъжът пристъпи и се взря в лицето й.
— Не, сър, това не е Ейда. Ейда не е толкова едра, и зъбите на тази жена май не са протези. На Ейда са протези. Никога не съм виждал тази жена.
— Благодаря ви — каза служителят, — това е всичко. Можете да си вървите. Ще ви уведомим, щом открием сестра ви.
Опърпаният мъж излезе от стаята. Мисис Елис се обърна победоносно към служителя зад бюрото.
— Е, сега вече може би ще ми повярвате?
Той се замисли за миг, сетне погледна към лекаря и се зачете в някакви бележки върху бюрото си.
— Колкото и да ми се иска да ви вярвам, защото това би ни спестило много неприятности, за съжаление не мога. Фактите, които изложихте, се оказаха до един неверни. Поне засега,