— Вие ли сте мисис Дру? — попита сестрата,
— Да — отвърна младата жена и понеже в този момент някакво детенце се обади отвътре, тя се обърна и извика раздразнено:
— Тихо, Кийт, ама не ме ядосвай, моля ти се.
В коридора се появи около петгодишно момченце, което влачеше играчка на колела. „Горкичкият — помисли си мисис Елис, — с такава досадна и свадлива майка. Но къде са децата, къде е Сузан?“
— Това е жената, за която се обадихме. Може би ще я познаете? — рече сестрата.
— По-добре влезте вътре — каза мисис Дру доста намусено. — Съжалявам, че е толкова разхвърляно. Но нали знаете какво е без прислужница.
Мисис Елис, в чиито гърди отново бе започнал да се надига гняв, прескочи внимателно една счупена играчка върху килимчето пред вратата и влезе в някаква стая — вероятно дневната на мисис Дру. Сестрата вървеше след нея. Вътре наистина беше много разхвърляно. Неразчистени остатъци от закуска (или може би обяд?), разпръснати по пода играчки н някакъв плат, разгънат на масата край прозореца, явно подготвен за кроене.
Мисис Дру се засмя малко притеснено.
— Ами какво да правя с тия играчки на Кийт и платовете, нали в свободното си време работя като шивачка, пък се опитвам и да сготвя нещичко за мъжа ми, да хапне, като се върне, от работа. Животът не е само цветя и рози. — Гласът и беше също като на Дороти. Мисис Елис не можеше да свали очи от нея, Същият хленчещ глас.
— Не искаме да ви отнемаме време — прекъсна я сестрата учтиво, — просто ви моля да ни кажете да ли тази жена е Грейс Джаксън, или не.
Младата жена, мисис Дру, погледна съсредоточено мисис Елис.
— Не — отвърна тя най-сетне, — сигурна съм, че не е. Отдавна не съм виждала Грейс, откакто, се омъжих. Преди това от време на време я навестявах в Хампстед. Не, Грейс не изглеждаше тъй, беше по-пълна, по тъмнокоса и по-възрастна.
— Благодаря ви — рече сестрата, — значи вие сте сигурна, че никога досега не сте виждали тази дама?
— Не, никога не съм я виждала.
— Благодаря — рече сестрата, — не бива да ви отнемаме повече време.
Тя се обърна с намерение да си тръгне, ала мисис Елис нямаше да позволи да я залъгват с глупости.
— Извинете — обърна се мисис Елис към мисис Дру, — получи се ужасно недоразумение, но доколкото разбирам, вие сте говорили тази сутрин с лекаря от полицейския участък в Хампстед, вие или някой, от вашия дом… Казали сте, че тук има група деца от Хай Клоуз, сред които е и моето дете. Тук ли са все още? Някой от училището ли ги доведе?
Сестрата щеше да се намеси, но мисис Дру не разбра намерението й, защото точно в този момент, влачейки някаква играчка, в стаята нахълта момченцето.
— Кийт, казах ти да не влизаш — измърмори тя. Мисис Елис се усмихна на хлапето. Тя обичаше децата.
— Какво хубаво момченце имате — каза мисис Елис и протегна ръка към него. То я хвана и я стисна здраво.
— Обикновено се смущава от непознати хора — обясни мисис Дру, — много е стеснителен. Понякога побеснявам, стои с наведена глава и не иска дума да обели.
— Аз също бях срамежлива като дете — отвърна мисис Елис.
Кийт я погледна доверчиво. Тя усети как се изпълва с умиление, но изведнъж се стресна — бе забравила за Сузан…
— Ставаше дума за децата от Хай Клоуз — върна се на темата мисис Елис.
— Да — отговори мисис Дру, — но онзи полицай се оказа голям глупак, объркал е всичко. Всъщност моето моминско име е Сузан Елис и аз наистина съм учила в Хай Клоуз. Вероятно това е причината за недоразумението. Тук няма никакви деца от това училище.
— Какво невероятно съвпадение — усмихна се мисис Елис, — защото аз също се казвам Елис, а дъщеря ми се казва Сузан, и още по-странно е, че вие приличате много на сестрата на покойния ми съпруг.
— Тъй ли? — рече мисис Дру. — Всъщност това име се среща често. Кварталният месар също се казва Елис.
Мисис Елис се изчерви. Забележката не беше много тактична. Обзе я внезапно безпокойство — сестрата вървеше към нея и като че ли се готвеше да я хване за ръката и да я поведе към изхода. Мисис Елис бе решила да не напуска тази къща. Във всеки случай нямаше да тръгне заедно със сестрата.
— Според мен Хай Клоуз е хубаво училище — заговори тя бързо, — но аз съм доста смутена от промените, които стават там, и се боя, че в бъдеще нещата ще бъдат доста по-различни.
— Не мисля, че се е променило толкова — заяви мисис Дру. — Децата са ужасни зверчета и е по-добре да не виждат много често родителите си, отрано да опознаят хората и живота.