— Боя се, че няма да се съглася с вас по този въпрос — възрази мисис Елис и отново се сепна от тона и от изражението на тази жена. Все едно гледаше Дороти.
— Разбира се — продължи мисис Дру, — аз съм благодарна на старата Слейтър. Тя е голям сухар, но пък има златно сърце, и в интерес на истината, направи много за мен. Оставяше ме в пансиона и през ваканциите, след като майка ми загина при катастрофа.
— Колко мило от нейна страна — отбеляза мисис Елис — и какво ужасно нещастие за вас.
Мисис Дру се засмя.
— Аз не бях много чувствително дете — каза тя. — Позабравила съм доста неща. Но си спомням, че майка ми беше много благ човек. И беше хубава. Мисля, че Кийт прилича на нея.
Момченцето все още държеше ръката на мисис Елис.
— Време е да тръгваме — намеси се сестрата — и да благодарим на мисис Дру за полезната информация.
— Не искам да си тръгвам — рече спокойно мисис Елис — и вие нямате никакво право да ме принуждавате.
Сестрата и мисис Дру се спогледаха.
— Съжалявам — прошепна сестрата, — ще трябва да извикам шофьора. Поисках да пратят с мен още един човек, но казаха, че нямало нужда.
— Не се тревожете — отвърна мисис Дру. — Напоследък има толкова много смахнати, че един повече или по-малко не променя нещата. Но може би е по-добре да прибера Кийт в кухнята, да не вземе тази да го отвлече.
Кийт, въпреки съпротивата си, бе изведен от стаята, Сестрата отново се обърна към мисис Елис:
— Хайде, бъдете разумна.
— Не — отвърна мисис Елис и с бързина, която изненада самата нея, се пресегна към масата и сграбчи шивашката ножица на мисис Дру. — Ако се приближите, ще ви намушкам.
Сестрата се обърна, изхвърча от стаята и хукна-надолу, като викаше шофьора. Сетне всичко, се разви много бързо и все пак мисис Елис в един миг успя да си даде сметка, че тактиката и е блестяща, дори по-добра от тази па героите в криминалните романи. Тя прекоси стаята и отвори вратата на верандата, която гледаше към задния двор. Прозорецът на спалнята бе отворен. Чу шофьора, който крещеше:
— Задната врата не е заключена! Сигурно е излязла оттам.
„Нека да се щурат насам-натам — помисли си мисис Елис, като се облегна на леглото. — Нека, на добър им час. Защо пък да не потичат малко? Тъкмо сестрата да поотслабне. Личи си, че в «Мортън Хил» не се преуморява много. — По цял ден пият чай със сладки, а на пациентите дават хляб и вода.“
Суетнята продължи известно време. Някой въртеше телефона. Говореха нещо. По-късно — мисис Елис бе почти задрямала върху кувертюрата на леглото в спалнята — тя чу колата, която потегли. Настъпи тишина. Мисис Елис се ослуша. Чуваше се само как момченцето си играе на долния етаж. Тя отиде до вратата и пак се ослуша. Детето търкаляше играчката си напред-назад в коридора. Долетя и някакъв нов звук от дневната. Шевната машина тракаше ожесточено. Мисис Дру работеше.
Сестрата и шофьора вече ги нямаше. Бе минал повече от час, откакто си бяха тръгнали. Мисис Елис погледна часовника върху полицата. Беше два часът. Каква разхвърляна стая! Чифт обувки на пода, палто, метнато на един стол, че и креватчето на Кийт още не беше оправено, и одеялата не бяха сгънати както трябва.
„Това е то лошото възпитание — помисли си мисис Елис, — пък и не знае да се държи. Горкото момиче, нали е расло без майка…“
Огледа за последен път стаята и за миг изпадна в недоумение. Не стигаше другото нехайство, ами и календарът на мисис Дру бе с печатна грешка. На него пишеше 1952 вместо 1932. Наистина, каква небрежност…
Стъпвайки на пръсти, мисис Елис се добра до стълбищната площадка. Вратата на дневната беше затворена. Шевната машина тракаше неуморно. „Какво ли работи съпругът й? — питаше се мисис Елис. — Сигурно не са добре с парите, щом тя трябва и да шие.“ Сетне тихичко заслиза по стълбите. Движеше се съвсем безшумно. А дори и да не беше тъй, шевната машина би заглушила стъпките й. Когато минаваше покрай дневната, вратата се отвори. Момченцето стоеше там и не сваляше очи от нея. Не и каза нищо. Усмихваше и се само. Мисис Елис също му се усмихна. Просто не можа да се сдържи. Беше убедена, че детето няма да я издаде.
— Кийт, чуваш ли, затвори вратата! — сгълча го майка му отвътре.
Вратата се хлопна. Сега шумът от шевната машина бе по-далечен и приглушен. Мисис Елис отвори външната врата, и излезе… Тръгна в северна посока — като животинче, което души диря, — защото натам бе домът й.
Скоро уличното движение я погълна. Вървеше по Финчли Роуд, а край нея профучаваха автобуси. Започнаха да я болят краката. Беше много уморена, но не можеше да се качи на автобус или да вземе такси, защото нямаше пари. Никой не я поглеждаше, никой не и обръщаше внимание. Вглъбени в грижите си, хората излизаха от домовете си или се прибираха и докато крачеше с мъка по стръмната улица към Хампстед, мисис Елис за първи път в живота си усети, че е сама и няма никакви приятели. Копнееше за къщата си, за дома си, за успокоението, което щеше да и донесе познатата обстановка. Искаше да заживее нормално, да се върне към ежедневието, което тъй жестоко бяха прекъснали. Сега толкова много неща трябваше да се изяснят, толкова много работа трябваше да се свърши, а мисис Елис не знаеше откъде да започне и кого да помоли за помощ.