— А вие по-добре слезте долу — обърна се тя към мъжа, който продължаваше да я гледа втренчено. — Кажете на Грейс да не носи чая, докато не и позвъня. Тези хора може би ще си тръгнат скоро.
Мъжът изглеждаше съвсем объркан.
— Добре, слизам долу. Но ако друг път търсите мистър и мисис Болтън, звънете два пъти.
Той неохотно тръгна по стълбите, Несъмнено беше пиян. И се държеше направо нахално. Ако по-късно се окажеше, че е трудно да се справи с него, щеше да и се наложи да позвъни в полицията.
Мисис Елис се вмъкна във вестибюла, за да си закачи палтото. Нямаше време да се качва горе, щом като в дневната я чакаха външни хора. В тъмнината напипа ключа за лампата, но изглежда, крушката бе изгоряла. Нова неприятност. Сега не можеше да се поспретне пред огледалото.
Препъна се в нещо и се наведе да види какво е.
Беше мъжки ботуш, до него се търкаляше още един, имаше и чифт дамски обувки, а до тях куфар и някакво старо чердже. Ако Грейс бе позволила на този мъж да си остави нещата в нейния вестибюл, щеше да я изпъди още тази вечер. Това бе твърде сериозно провинение. Край. Чашата вече бе преляла.
Мисис Елис отвори вратата на дневната и независимо от огромното и усилие да изглежда приветлива, усмивката и не беше твърде сърдечна. Едно малко кученце се стрелна към нея, лаейки ожесточено.
— Тихо, Джуди — успокои го мъж с прошарена коса и очила с рогови рамки. Той седеше край камината и чукаше на пишеща машина.
Нещо бе станало със стаята. Навсякъде имаше книги и разпилени листове. По пода се въргаляха всякакви боклуци. Един папагал в клетка подскокна на пръчицата си и кресливо я поздрави. Мисис Елис се опита да каже нещо, но от гърлото и не излизаше глас. Грейс, изглежда, бе съвсем полудяла. Пуснала бе онзи мъж в къщата, че и този тук, за да направят тази ужасна бъркотия — всичко бе обърнато наопаки. Бяха се наговорили и съзнателно, злонамерено се бяха заловили да унищожат вещите й.
Не. Още по-лошо. Това беше организиран заговор, грабеж. Тя бе чувала за подобни неща. Банди, които с взлом нахълтват в домовете. Може би Грейс нямаше нищо общо с тази работа. Може би лежеше в сутерена — завързана, с кърпа в устата. Сърцето на мисис Елис заби лудо. Усети, че и прекалява.
„Трябва да запазя спокойствие — каза си тя, — каквото и да става, трябва да запазя спокойствие. Само да се добера до телефона и да се обадя в полицията — друга надежда няма. Но този човек не бива да разбере какво съм решила да правя.“
Кученцето продължаваше да души краката й.
— Извинете — започна неканеният гост, като вдигна очилата с рогови рамки на челото си, — желаете ли нещо? Съпругата ми е горе.
Колко дяволски коварен бе този заговор! С какво хладнокръвие само се опитваше да я заблуди — седнал, сложил машината на колене. Сигурно бяха внесли всички тези неща през задния вход. Вратата към верандата бе леко отворена. Мисис Елис хвърли бърз поглед към полицата над камината. Опасенията и се потвърдиха. Порцелановите фигурки бяха изчезнали, нямаше я и картината с цветята. Вероятно някъде на улицата чакаше кола или цял камион. Умът и заработи трескаво. Може би този мъж не се бе досетил коя е тя. Сега и двамата щяха да се надлъгват. В съзнанието и просветнаха спомени от любителски спектакли. Трябваше да заблуди някак си тези хора поне докато полицията дойде. Бяха действали много чевръсто. Бюрото и беше изчезнало, шкафовете за книги също, креслото го нямаше… Мисис Елис не сваляше очи от непознатия — той не биваше да я забележи, че крадешком оглежда стаята.
— Значи съпругата ви е горе? — рече мисис Елис. Гласът и бе напрегнат, но тя все пак успяваше да се въздържа.
— Да, — отвърна мъжът, — ако ви е определила час, ще ви приеме. Тя е в ателието. Първата стая.
Със спокойна, сигурна крачка мисис Елис излезе от дневната, но досадното кученце я следваше по петите.
В едно бе сигурна — мъжът не бе разбрал коя е. Изглежда, мислеха, че собственичката няма да се прибере цял следобед и затова непознатият я бе взел за гостенка, която лесно ще заблудят и разкарат с лъжи за уговорени часове.
Тя застана в преддверието, до вратата на дневната, и с разтуптяно сърце, притаила дъх, се заслуша. Мъжът бе започнал отново да трака на машината. Мисис Елис се учуди на хладнокръвието, с което той изпълняваше ролята си в сложните ситуации, явно предвидени и обмислени при заговора. Напоследък във вестниците нямаше съобщения за организирани грабежи. Това бе нещо ново, нещо различно. Чудно защо бяха избрали точно нейната къща. Явно знаеха, че е вдовица и живее сама с прислужница. Телефонът бе изчезнал от масичката в преддверието. Вместо него там беше оставен един хляб и още нещо, вероятно месо, увито във вестник. Значи си бяха донесли и храна… Може би все още не бяха махнали телефона от спалнята и и не бяха прекъснали жиците. Мъжът каза, че съпругата му била горе. Това сигурно също бе измама или пък той си имаше жена съучастничка. Може би сега, в този момент, жената ровеше из гардероба на мисис Елис, беше грабнала коженото и палто и пъхаше в джоба му гердана и от изкуствени перли. На мисис Елис и се стори, че чува стъпки откъм спалнята. Гневът се оказа по-силен от страха й. Тя нямаше кураж да се бори с мъжа, но смяташе, че ще има сили да се изправи срещу жената. В края на краищата, ако се случи най-лошото, ще изтича до прозореца, ще се развика. Съседите щяха да чуят. Или пък някой минувач.