Момичето беше повишило глас и от уплаха кученцето взе да джавка неудържимо. Господарката му отвори вратата и се провикна към долния етаж:
— Хари! Ела тук, моля те, и изхвърли тая жена!
Мисис Елис запази пълно спокойствие. Облегна се на стената и скръсти ръце. Телефонистката бе приела съобщението й. Полицията всеки момент щеше да дойде. Чу, че се отваря вратата на дневната и отдолу долетя гласът на мъжа, изпълнен с досада, ядосан:
— Какво има? Знаеш, че съм зает. Не можеш ли сама да се оправиш с жената? Да не би да иска да я снимаш в по-специална поза?
Момичето присви очи и изгледа изпитателно мисис Елис.
— Какво ви каза мъжът ми, като дойдохте?
„Аа, тъй значи — рече си мисис Елис победоносно, — подплашиха се. Ама няма да им се размине лесно.“
— Не съм разговаряла със съпруга ви — отвърна тя спокойно, — той само ми каза, че мога да ви намеря на горния етаж, в тази стая. Не се опитвайте да ме заблуждавате. Късно е вече. Виждам с какво се занимавате. — Мисис Елис посочи с ръка стаята.
— Момичето я гледаше втренчено.
— Не можете да ми припишете никакви незаконни дейности. Студиото е напълно порядъчно и това го знаят всички. Снимам главно деца. Имам куп клиенти, които могат да ме защитят. С какво ще докажете, че върша нещо непочтено? Щом сте решили да ме плашите, покажете ми някой негатив, че да ви повярвам!
Мисис Елис се чудеше кога най-сетне ще дойде полицията. Дотогава трябваше да поддържа играта. Сетне може би щеше да изпитва съжаление към това нещастно, умопомрачено създание, което беше опустошило спалнята и, въобразявайки си, че е фотографка. Ала сега най-важното бе да запази спокойствие.
— Добре де, и какво ще кажете, като дойде полицията? — попита момичето. — Я да видим каква историйка сте съчинили!
Нямаше защо да спори с луд човек. Мисис Елис знаеше, че с лудите трябва да се говори кротко. Тъй че, докато дойде полицията, тя не биваше да дразни момичето.
— Ще им кажа, че живея тук, и толкоз — отговори учтиво мисис Елис. — Оттам нататък смятам, че няма да има проблеми.
Момичето я погледна изумено и запали цигара.
— Значи, ако правилно ви разбирам, искате от по-специалните снимки — рече то. — А това обаждане по телефона е било просто блъф. Само че защо са тия номера, ами не си кажете направо за какво сте дошла тук?
Изглежда, говореха доста високо и това беше привлякло вниманието на старицата, която се бе настанила в спалнята на Сузан. Тя почука, след като вече-бе отворила вратата, и застана на прага.
— Неприятности ли имаш, миличка? — В тона на старата жена се прокрадваше нещо лукаво.
— Изчезвай! — извика момичето, явно раздразнено. — Какво си пъхаш носа, дето не ти е работа? Гледай себе си! Аз не ти се бъркам, значи и ти ме остави на мира.
— Не, не ти се бъркам, миличка. Исках само да разбера дали не мога да помогна. Трудна клиентка, а? Да не би да иска нещо много специално?
— Оо, я си затваряй устата!
Съпругът на момичето, Болтън или нещо такова — мъжът с очилата, — се качи горе и нахълта в спалнята.
— Мога ли да знам какво става тук? — попита той. Момичето вдигна рамене и погледна към мисис Елис.
— Не ми е ясно, мисля, че е изнудвачка.
— Има ли негативи? — попита припряно мъжът.
— Струва ми се, че не. Никога не съм я виждала.
— Може да се е добрала до нещо чрез друга клиентка — обади се старицата, която продължаваше да стои там и да наблюдава.
Тримата се взряха в мисис Елис. Ала тя вече не се боеше. Знаеше, че нещата са в нейни ръце.
— Мисля, че всички сме с поизопнати нерви — заяви мисис Елис. — Най-добре ще направим да слезем долу, да седнем спокойно край камината и да си побъбрим. Защо не ми разправите нещо за вашата работа? Кажете, и тримата ли сте фотографи?
Говореше и не преставаше да си мисли къде ли са успели да скрият покъщнината. Сигурно бяха натикали леглото и в стаята на Сузан. Гардеробът беше двукрилен и се разглобяваше лесно, тъй че най-вероятно го бяха изнесли на части. Ала къде бяха дрехите й… бижутата? Трябва да ги бяха скрили в някой камион, спрял, да речем, на съседната улица или заминал отдавна — откаран надалеч от неизвестен член на бандата. Тя знаеше, че полицията има опит в издирването на крадени вещи, а и всичко бе застраховано. Само че каква бъркотия бяха направили в къщата! Застраховката надали покриваше подобни разноски, освен, ако не съществуваше някаква клауза, някакъв специален параграф за щети, нанесени от душевноболни. Пък и това не можеше да мине за природно бедствие… Умът и продължаваше да работи трескаво: ужасяваше се от мръсотията, от безпорядъка, който бяха създали тези хора, чудеше се колко ли дни и седмици ще са им нужни — на нея и на Грейс — отново да сложат ред в тази къща.