О. Хенри
Мигът на победата
Бен Грейнджър беше ветеран от войната на — двайсет и девет години — което ще ви даде възможност да предположите в коя война1. Освен това той е главният търговец и пощенски началник на Кадиз, малък градец, над който постоянно духат ветровете откъм Мексиканския залив.
Бен помогна да бъдат изхвърлени испанците от цитаделата им на Големите антилски острови, а после прекоси половината земно кълбо, за да закрачи като ефрейтор разпоредител по жарките тропически пътеки на колежа на открито, в който филипинците бяха дресирани. Сега, когато щикът му е превърнат в нож за сирене, той събира ефрейторската си гвардия от приятелчета под сянката на добре издяланата си веранда, а не в гъстите джунгли на Минданао. В центъра на неговите интереси и предпочитания винаги са стояли по-скоро делата, нежели думите, ала не му е чуждо също обмислянето и осмислянето на подбудите, за което свидетелства този разказ, излязъл от неговата уста.
— Защо — попита ме той една лунна вечер, когато седяхме сред неговите сандъци и бурета — хората са готови да минат през опасности, огън, беди, глад, битки и подобни премеждия? За какво човек прави всичко това? Защо вечно се мъчи да надмине себеподобните, да бъде по-храбър, по-силен, по-дързък и по-бляскав дори от най-близките си приятели? Каква игра играе? Какво очаква да получи от нея? Едва ли го прави само за освежаване и за гимнастика. Кажи ми сега, Бил, какво според теб, най-общо казано, очаква обикновеният човек за усилията и амбициите си, защо тъй неистово се блъска по пазарищата, форумите, стрелбищата, зали, бойните полета, атлетическите писти и арените на цивилизованата част от света и на не дотам цивилизованата?
— Слушай, Бен — казах аз, сериозен като съдник, — мисля, че спокойно може да сведем до три броя на подбудите на човека, който жадува за слава: честолюбието, зад което стои желание народът да ти ръкопляска, алчността, която е ламтеж за материално преуспяване, и любовта към някоя жена, която или притежаваш или искаш да притежаваш.
Бен се замисли над думите ми, а в това време един присмехулник на върха на мескитовото дърво до верандата пусна няколко трели.
— Смятам — каза Бен, — че твоята диагноза горе-долу е точна и отговаря на правилата, изложени в тетрадките и историческите читанки. Обаче аз имах на ум случая с Уили Робинс, едно лице, което познавах. И ако нямаш нищо против, ще ти разкажа за него, преди да съм затворил магазина.
Уили беше момче от нашата среда в Сан Огъстин. Тогава работех при „Брейди и Мърчисън“, галантерия и земеделски пособия на едро. С Уили сме били в един и същ танцов клуб, едно и също спортно дружество и една и съща рота. Той свиреше на триангул в нашия квартет, който все правеше серенади и три пъти седмично вдигаше нощем врява до бога.
Името на Уили много му прилягаше2. С летните си дрехи той тежеше горе-долу колкотополовин човек, а лицето му имаше такова изражение, че да се чудиш крайно наивен ли е или безкрайно глупав.
И въпреки всичко не можеш да го отделиш с бодлива тел от момичетата. Знаеш ги този род младежи, хем им се иска, хем им не стиска, но падне ли им сгоден случай, много не си поплюват. Той винаги се появяваше, когато имаше някакво „весело мероприятие“, както би казал сутрешният вестник, и биваше честит като същински цар и същевременно се чувстваше неудобно — като сурова мида поднесена със сладко. Танцуваше сякаш имаше пранги на краката си, речникът му се състоеше от около триста и петдесет думи, които разтягаше на четири танцови забави седмично, от които пък плагиатстваше нещичко, което да му послужи за две почерпки със сладолед и едно неделно гости. Аз го оприличавах на нещо като мелез от малтийска котка, нежно растение и близнак, изгубил еша си.
Ще ти кажа преценката си за неговата физиологична и художествена направа, а после ще забия шпори в хълбоците на разказа си.
По цвят и маниери Уили клонеше към бялата раса. Косата му беше шанжан, а говорът му — насечен. Очите му имаха същия син цвят като очите на порцелановото кученце в дясната страна над камината на леля ти Елен. Той приемаше нещата каквито са и аз никога не съм хранил някаква неприязън към него. Оставях го да си живее както намери за добре, което правеха и другите.
Но да ти кажа какво направи този Уили: прилъга сърцето си и го отдаде на Майра Алисън, най-жизненото, най-умното, най-амбициозното, най-изтупаното и най-хубавото момиче в Сан Огъстин и, да ти кажа, тя имаше най-черните очи, най-искрящите къдри и най-съблазнителните… о, не, бъркаш, аз не бях жертвата. Можеше и да бъда, но се усетих навреме. Още от самото начало за нея съществуваше само Джо Гранбъри. Във всеки случай, Майра беше чиста проба златно руно, което бе натоварено на каляска едва чифта коне, за да замине за Сан Антон.
1
Става дума за десетседмичната испанско-американска война през 1898, при която Испания отстъпва на САЩ Пуерто Рико, Филипините и о-в Гуам, а Куба получи (1902) формална независимост. — Б.пр.
2
Има се предвид типично американското съчетание „Уили-бой“, което означава нещо като „мамино детенце“. — Б. пр.