И мислиш, че след това вече не е гонил лаврите на славата! Ако питаш мен, точно той сложи край на войната. Под негово ръководство осемнайсет наши момчета — и негови приятели — паднаха убити в битки, които той сам забърка и които според мене бяха напълно излишни. Една нощ подбра дванайсет от нас, та прецапахме една рекичка, широка сто и деветдесет ярда, изкатерихме две-три планини, промъкнахме се през цяла миля пущинак и две каменни кариери, влязохме в някакво село от сламени колиби и пленихме испанския генерал на име Бени Видъс6. Според мене Бени едва ли си заслужаваше този труд, тъй като беше възчерен, без обуща и ръкавели и гореше от нетърпение да се предаде и да се хвърли в обятията на артелчика на врага.
Но тази история даде на Уили мощния тласък, от който той се нуждаеше. Саногъстинският вестник „Нюз“ и вестниците в Галвистън, Сейнт Луис, Ню Йорк и Канзас Сити отпечатаха снимката му и цели колони писания за него. Милият ни Сан Огъстин просто обезумя от радост за своя „доблестен син“. Редакционната статия в „Нюз“ сърцераздирателно молеше правителството да демобилизира войниците от редовната армия и националната гвардия и да остави Уили да довърши войната сам, с голи ръце. Отказът да се изпълни тази молба, гласеше статията, ще се смята за доказателство, че враждебността на Севера спрямо Юга е по-жива отвсякога.
Ако войната не беше свършила скоро, не знам до какви висоти на отличия и славословия щеше да се изкачи Уили. Но тя свърши. Бойните действия бяха прекратени точно три дни след като го произведоха полковник и той получи още три медала с препоръчана поща и уби двама испанци, които пиели лимонада в засада.
След като войната приключи, нашата рота се прибра в Сан Огъстин. Че къде другаде да иде? И какво мислиш? Милото ни градче ни уведоми чрез печата, с каблограма, експресна поща и един негър на име Саул, изпратен със сиво муле до Сан Антон, че ще ни устрои най-голямата дандания с изненади, наслади и рокади, която някога е смущавала покоя на кресливите гарги по пясъчната равнина извън непосредствената околност на града.
Казах „ще ни устрои“, но всичко това беше предназначено за бившия редник, де факто капитан и всъщност полковник Уили Робинс. Градът беше луднал по него. Уведомиха ни, че новоорлеанският карнавал по случай Заговезни ще прилича на следобеден чай, даван от монахини, в сравнение с приема, който се готвеха да ни спретнат.
Така. Винтовките на Сан Огъстин се върнаха у дома според разписанието. Всичко живо се беше събрало пред казармата и крещеше „Рузвелт!“ (викаха им бунтари). Там бяха две духови музики, кметът и ученички в бяло, които хвърляха рози, та подплашиха конете на трамваите, и… е, сигурно си виждал голямо празненство в град, който е на сушата и е лишен от вода.
Възнамеряваха полковник Уили да се качи в каляска, с която лични граждани и някои от старейшините на града да го откарат до арсенала, ама той си държеше на ротата и дефилира с нея по авеню „Сам Хюстън“. Зданията от двете страни бяха покрити със знамена, а аудиториите, пък и въобще всички крещяха „Робинс“ или „Браво, Уили!“, докато марширувахме в редица по четири. В живота си не бях виждал по-декоративен човек от Уили. На гърдите си носеше най-малко седем-осем медала, дипломи и отличия; беше получил слънчев загар с цвета на конско седло и имаше страшно горд вид.
Казаха ни, че общината ще бъде осветлена в седем и половина и ще се държат речи, а в хотел „Палас“ ще има кльопачка. Госпожица Делфайн Томпсън трябваше да чете оригинално стихотворение от Джеймс Райан, а старшията Хукър ни беше обещал салют от деветима чикагски бандити, които бе арестувал същия ден.
След като ни разпуснаха при арсенала, Уили ме допита:
„Искаш ли да се поразходим малко?“
„Защо не — казвам аз, — само да не е толкова далеч, че да не чуваме шумотевицата и скандиранията. Много съм изгладнял — казвам — и ми се ще да хапна нещо домашно приготвено, но ще те придружа.“
Уили ме поведе по някакви забутани улички, докато стигнахме до бяла къщичка със зелена полянка, двайсет на трийсет фута, украсена с пътека от натрошени тухли и стари качета.
„Стой, дай паролата — казвам на Уили. — Знаеш ли къде се намираш? Това е гнезденцето, което Джо Гранбъри построи, преди да се ожени за Майра Алисън. Какво търсиш тука?“
Но Уили вече беше отворил портата. Той тръгна по пътеката и аз след него. Майра седеше на люлеещ се стол пред къщата и шиеше нещо. Косите й бяха опънати назад, май през куп за грош, и свити на кок. Дотогава не бях забелязал, че има лунички. Джо по риза, но без яка и без признаци да се е бръснал, се мъчеше да изчовърка дупка пред къщата, за да посади малко плодно дръвче. Той само вдигна глава, но не обели дума, както и Майра.