Уили изглеждаше страхотно конте с униформата, с медалите на гърдите и с новата си сабя със златна дръжка. В него нямаше и помен от онова бледочело пишлегарче, което момичетата вземаха на подбив и с което се държаха като със слуга. Той постоя така около минута, забил поглед в Майра с по-особена усмивчица на лицето; после й каза бавно, като че задържаше със зъби думите си:
„Хмм, не знам. Ако се опитам, може и да успея.“
Толкоз, ни дума повече. После отложи шапка и двамата си тръгнахме.
Като каза това, аз някак изведнъж се сетих за онази вечер у полковнишата, когато Уили се решеше пред огледалото, а Майра подаде глава от вратата колкото да го подразни.
Когато се върнахме до авеню „Сам Хюстън“, Уили рече:
„Е, доскоро, Бен. Аз се прибирам вкъщи, за да сваля обущата си и да поотпочина.“
„Какви ги говориш? — казвам аз. — Какво ти става? Та нали общината е фрашкана от народ, който чака да отдаде почести на героя? Две духови музики, декламации, знамена, това-онова, а и кльопачка те чака.“
Уили само въздъхна.
„Добре де, Бен — казва. — Но да пукна, ако изобщо се сещам за това.“
— Та затова аз казвам — приключи Бен Грейнджър, — че човек никога не знае къде започва честолюбието, а още по-малко — къде може да свърши то.