Иван Вазов
Михал Чонин
Ето какво ми разказа г. К. в Градската градина:
Бях се наскоро завърнал от емигрантство в Русия.
Една юнска вечер, подир вечеря, дойдох тука да прекарам приятно няколко време при свирнята на циганския оркестър.
Беше още рано, та посетители почти съвсем нямаше.
Едвам ми донесоха кафето, зададе се насам един господин, моя пора, добре облечен, приближи ме и свойски си подаде ръката.
И аз му подадох моята, зачуден малко.
— Добър вечер! Не познавате ли ме? — попита той усмихнато и принудено.
— Не мога да се сетя, извинете — рекох аз.
— Как? Михал Бекяров? — допълни непознатият.
— Не съм чувал това име.
— Да, да, да! — изсмя се той, — тогава ме викаха просто Михал Чонин в училището… Не помните ли? Ние бяхме съученици.
Името Михал Чонин изправи веднага в паметта ми образа на един мой съученик и приятел от преди трийсет години, отдавна забравен съвсем.
— Радвам се — казах аз с непритворено удоволствие и приканих стария приятел да седне.
Аз го гледах сега под освещението на лампите и никак не можех да позная в тоя повяхнал човек, с поглед скърбен, с лице бърчаво, избраздено от грижите на живота, моя едновремешен школски другар, пъргавия, ясния, жизнерадостния юноша, с когото делях игри, ученишки буйства и често — наказанията с дрянова пръчка за тях.
Той се викаше тогава Михал Чонин, беден сирак, носейки името на майка си Чона, защото баща му бе умрял преди добиването му. Как го обичах тогава?
И докато той ми говореше за едно, за друго от далечното и близко минало, аз, отговаряйки му само с къси „да“ и „не“, унасях се мислено в оная непрежалена епоха на чисти радости и безгрижни вълнения, свързани с живота на ученика. И спомените ми възкръсваха на рояци, ясни и пленителни, за борбите, лудориите на безпечните палави юноши, които бяхме тогава, ние, сериозните сега мъже, претоварени от грижи, рано застарели, обезкуражени от измамите на горчивия живот.
И докато Михал Бекяров ми говореше, аз се виждах с Михаля Чонин — покатерени по черешите в нашето лозе, или брулейки недозрели ябълки по клоновете, надвесени над пътя от някоя чужда градина; виждах игрите ни на „роби“ въз голата рътлина отвън селото, гонейки се в шумни дружини, боси — ние не знаехме обуща, — запъхтени, с изплезени езици; или зимно време, мръзнейки на двора по часове недалеко от един запънат в тора капан, издебвахме улавянето на някое врабче, което по-хитро от нас, отказваше се да клъвне коварното зрънце, турено за стръв; или бягахме от уроците по аритметика на циганите в колибите, търпяхме геройски студове и пренасяхме геройски после бойовете…
Ето един път ни запряха под одъра в училището, в пълна тъмнина, за наказание, че бяхме пуснали едно жабче в измлака на страхливия наш даскал… Михал замяка като котка в затвора, за да подплаши изобилните мишки, там и разсмя учениците и самия учител, който ни освободи, за да може спокойно да свърши урока… Тия лудости — когато бяхме в приготовителното училище.
По-после, долнокласници, ние вилнеехме цели дни по кърища, по долини и урви, зле учехме уроците, ядяхме киселец, пушехме цигари от сух орехов цвят, къпехме се във вировете под планинските водопади в една вода с температура близо до нула градуса, с бузи пресинели, без да ни втресе…; огласявахме балканските долове с бунтовни песни и класното училище в отсъствие на учителя; или обучавахме ръката си в мерене, лучейки с камъни гробищата зад черквата в училищния двор.
И чрез тия бесни салмувания ние, без да знаем, поемахме издълбоко талази от животворен планински въздух, развивахме мишците си, закалявахме нежния си организъм, може би и духа за по-леко противодействие на бъдещите жизнени несгоди… и допълняхме празнината в училищната програма, дето имаше риторика, пиитика, патология — бог да прости добрия ни учител П…! — а гимнастика нямаше.
И онова минало повече и повече въставаше пред мене благодарение на Михаля Чонин. Аз се зарадвах, като гледах стария, забравен приятел от детинската и юношеската възраст. Той ми ставаше сега близък, сроден, окръжен с обаянието на спомените ми. Когато най-после се измъкнах, освежен от техните вълни, аз го заразпитвах за живота му, за положението му и той с умилена излиятелност ми повери несветлото си, тъжно житие, което се четеше по лицето му.
Напуснал училището една година преди мене. Вуйчо му, обущар в село, го турил в дюкяна си да го учи занаят. Научил Михал обущарството и работил до Освобождението. После напуснал тоя занаят, за да вземе участие в повдигането финансите на Източна Румелия в качеството си на бирник в Панагюрище. Но един ден панагюрци изгонват с тояги и с брадви бирника си под предлог, че те са изгорели във въстанието и земята им ражда само дренки, та няма от какво и за какво да плащат даждие… От Панагюрище минал не помня в кой град на областта, дето служил по просвещението и се оженил щастливо за една вдовица, която му донесла зестра два дюкяна и пет момичета от първия си мъж. Михал не се ограничил само с тая скромна деятелност: той се намесил и в политиката, зел участие и в Пловдивския преврат на 6 септември, а по време на Сръбско-българската война станал вестникар, за да подкрепи народния дух в борбата. Бил после съдебен пристав, полицейски пристав, околийски началник. Тая служба е била апогеята на неговото възвишение по обществената стълба, защото след това му тръгнало назад. Запрели го за някакви политически работи, а когато го пуснали, той гладувал няколко месеца без никакви средства за съществувание, после гладувал като отговорен редактор на някой софийски вестник, гладувал като избирателен агитатор. Едно счупено ребро в някакво сбиване при избор му останало само спомен от последното бурно поприще.