Трите му момичета и жена му се поминали. Двете му дъщери и един син ходели сега на училище.
— А сега как се поминуваш? — попитах го.
— Тъпчем земята — отговори Михал с горчива усмивка, като се поизчерви.
В това време се зададоха към нас двама мои познайници.
Като ги съгледа, Михал стана смутен, прости се с мене и си отиде бърже.
— Какво се разговаряхте с негова милост? — попита Ц., като ми подаде ръка.
— Бекяров ми е стар приятел от детинство. От тридесет и повече години не го бях виждал, побъбрихме си.
— Нещо разправи ли ви?
— Тоест, какво?
— По политиката например.
— По политиката почти не говорихме.
— И добре сте сторили.
— Повечето време той ми разправяше биографията си. Но защо тия въпроси?
Другарят на Ц. подзе:
— Разказа ли ви биографията си до края?
— Близко дойде до него, но прибърза и си отиде.
— Като видя нас — каза той.
Аз го изгледах очудено.
— Но какво имате против него?
— Добре, аз ще ви доизкажа края на биографията му — каза горният и като се огледа предпазливо назад, дето много маси бяха заняти от посетители, каза ниско:
— Бекяров е „адютантин“ сега.
— Адютантин? Какъв адютантин?
— Така наричаме сега полицейските шпиони, от които гъмжи градът.
— Предпазвайте се — забеляза другият.
Аз ги гледах смаян.
— Шпионин? Невъзможно!
— Шпионин е от няколко месеца — прибави Ц. — Завчера положително се убедих. Показаха ми по секрет разписките му в полицията и същия ден го ругах на улицата. Той се смути и побягна, както побягна и сега.
При това откритие аз се почувствувах зашеметен като човек, когото удрят с топуз по главата. Веднага си обясних знаковете на смущение у Михаля в края на беседата. По дланта на дясната ми ръка, с която бях стиснал неговата, усетих студени нервозни тръпки, като че бях фанал змия.
Бедният, нещастният!
До късно тая нощ не можах да заспя.
От тоя ден Михаля Чонин твърде рядко виждах, а съвсем рядко срещах. Той ме избягваше. При среща на улицата се втурваше в друга напречна улица. Срамуваше се от мене. Имаше още чувство за срам у него. А това значеше, че съвестта не беше умряла: умрял беше за обществото само човекът.
И аз се не можех, не исках да повярвам, че моят някогашен приятел — връстник Михал Чонин, нежният, живият, ясният Михал бе станал шпионин, бе достигнал до най-позорното нравствено падане. А очевидността беше тука нагло убедителна… Аз бих желал да не бягаше от мене, да опровергаеше страшното подозрение — и лесно щях да му повярвам… Но тоя бягаше от мене.
Съблазните на живота, нуждите му, поразиите му, вихрите на обществените страсти бяха го рано изтръгнали от скромното, но сигурно убежище на честния труд, та да го фърлят в талазливото море на явния живот, с душа неподготвена за сурова борба и за съпротивление. Жалка играчка на случая, на хората, на фъртуните световни.
Бедният Михал!
Аз го презирах и го жалех.
За да изкара в тежката неволя залъка си, той се бе оставил да се плъзне и халоса в едно блато от срам, срам, чиято тиня нищо не измива: нито поправлението, нито покаянието, нито даже подвизи.
Кражбата, която законите строго наказват — даже разбойничеството, даже злодейството, за което човешкият съд е немилостив, често могат да намерят извинението си в немотията, в нуждите, в лошия нагон или отхрана, в полудите на страстите — често даже намират пощада.
Шпионството — зловещ двойник на предателството, — което никой закон не преследва, никой съд не наказва, не намира прошка в съвестите. За тоя позор няма милост.