– Какво чувам, зетко? Някаква жена е преминала през зидовете, за които се знае, че цели вражески армии не могат да сринат?
Пашата потвърди мълчаливо с глава.
– Патрулът забелязал нещо да виси на крепостните стени откъм морето. Още щом началник-стражата ми съобщи, изтичах да видя. Личеше си, че по зида се е спуснала жена.
– По какво разбра, че е жена?
С върха на пръстите си пашата извади от пазвата парче плат и му го показа.
Лицето на падишаха не издаваше мислите му. Пашата добре познаваше Сюлейман. Това беше затишие пред буря. А като се разразеше бурята, кой знае колко глави щяха да изхвърчат.
– Предположихме три възможности – промълви Ибрахим.
– Остави празните приказки, ага! Подобаващо ли е това за главнокомандващ и велик везир? Какви мерки взехте, това ми кажи!
Пашата преглътна. Тази работа не отиваше на добър край.
– Разположих на пост всички пазачи от охраната, господарю.
После Ибрахим му разказа какво се беше случило. Войниците притаили дъх. Два часа шумка не шумнала. Тишината тегнела заплашително. Дори нощните птици се били смълчали. А когато започнало да се развиделява, писнала кукумявка и сърцата на всички задумкали. Тъкмо сметнали, че са изпуснали нарушителката, и ги обзело дълбоко отчаяние, когато в гората се раздвижила някаква сянка.
На всяка стъпка шалварите на сянката се веели, кърпата на главата й се диплела. Жената дори и не опитвала да се прикрие, отивала директно към харема.
Била чевръста и безшумна. Когато навлязла в очертанията на розовата градина, изведнъж спряла. Очевидно искала да се увери, че никой не е чул как няколко вейки изпращели и се счупили под стъпките й. Само някаква изплашена птица изпърхала и отлетяла в тъмнината, толкова. Нямало друг звук и сянката решила да продължи.
– Стой! Не мърдай, проклетнице!
Жената замръзнала на място от громолящия като гръмотевица глас на началник-стражата.
– И я хванахме, господарю! – завърши тирадата си Ибрахим.
Докато слушаше великия везир, Сюлейман ясно си представяше какво се беше случило и с питащ поглед подхвърли:
– И коя се оказа? Избягала кучка или някоя крадла, която за шепа леща си е сложила главата в торбата? Коя от тях...
Ибрахим прекъсна думите на Сюлейман:
– Нито едната, нито другата.
Усети се, че допусна грешка, и наведе глава. Падишахът не се засегна. Сега пред него стоеше друг въпрос, много по-важен от нарушения протокол. Някой беше хванат в градината на двореца, кажи-речи, до вратата на харема, посред нощ.
– Шпионин, който се е опитал да влезе в нашия дом – това ли искаш да ми кажеш, паша?
Тонът на падишаха беше невероятно спокоен. А това вещаеше опасност. Ибрахим беше преживял много Сюлейманови бури, предшествани с мълчание.
– При това – жена агент, така ли?
Потвърди с кимване.
– Беше покрита с тюлени воали. Личеше си, че иска, който я види отдалече, да си помисли, че е наложница или някоя от прислужниците.
– Какво чакаш? Доведи престъпницата пред нас, да разберем какво е целяла.
Ибрахим мълчеше. Преглътна.
– Какво?
Ибрахим сякаш понечи да каже нещо, ала от устата му не се откъсна нито звук.
– Защо мълчиш, Ибрахим? Доведи жената!
– Не мога, господарю.
– Не можеш ли? Защо?
– Защото... тя умря.
Падишахът подскочи от яд.
– Какво ми говориш, ефенди? Само не ми казвай, че сте я убили, преди да я разпитаме. Само това не ми казвай, ага!
– Не го направихме ние... – прошепна уплашено Ибрахим. – Сама си свърши работата. Заклевам се.
– Как?
– Разбра, че ще я хванем, и изля нещо в устата си... Като стигнахме до нея, береше душа. А после...
– После какво? Идвате при мен да се похвалите, че сте я хванали. Изпуснал си шпионката. Вместо да ни отведе до целта си и там да я заловим. В ада. Отнесла е със себе си и тайните. Шпионка. Ибрахим, ти си мой главнокомандващ, мой велик везир, мой приятел, мой зет – и ти си я видял. Началник-стражата я е видял. Колко души бяхте, кажи? Стотина ли, петстотин ли? Нито един въоръжен мъж ли не можа да хване тази жена и да я изправи пред нас? Как е възможно това, Ибрахим? Дори коя е била не сте...
Великият везир продължи, все едно не го беше чул:
– Сръбкиня.
Тази вечер му се наложи за втори път да прекъсне думите на падишаха. Но изуменият от напиращите една след друга изненади султан не беше в състояние да забележи тази негова грубост. Като чу Ибрахим да произнася „Сръбкиня“, в мозъка му избухна бомба.
– Откъде разбра?
И неговият глас премина в шепот:
– Каза го. По-точно изхриптя го, преди да умре, господарю.
– Какво каза?
Великият везир се поколеба. Сетне предъвка нещо. Сюлейман видя, че не му се превърта езикът да повтори какво е казала шпионката, и прогърмя: