– Какво каза тя, Ибрахим?
– Простете на своя роб! – прошепна той със сведена глава и умоляващ глас. – Тя каза: „Ще... ви... избият!“ султане мой... „Всички ще ви избият! И след хиляда години... ще отмъстят... Проклятието на сърбите ще преследва и Сюлейман, и целия му род“. Нещо такова каза.
Великият везир бръкна в пазвата си. Този път извади една кама. Извита „сръбска кама“
– Отровна е – поясни. И отвори другата си шепа. На дланта му лежеше малко зелено шише. – А това е отровата, която изпи...
Султан Сюлейман погледна какво държеше в ръцете си той и започна да снове из стаята.
– Кой друг освен теб го чу? – попита тихо.
Ибрахим долови тревогата на падишаха.
– Всеки, който беше там. Но тя говореше на сръбски и затова я разбрах само аз.
Потънал в размисъл, падишахът снова из стаята още известно време.
– Виж, паша – приближи се той до Ибрахим, – ние се обявихме за властелин на света! Ти си пръв приятел, другар, довереник, ти си нашият зет, на когото дадохме сестра си. И още – ти си главнокомандващият... Без да държим на благороднически произход, начетеност, принципност и страхопочитание, ние те издигнахме над толкова много аги, паши, везири, чиито коси и бради са побелели в служене на османската държава, на вече преселилия се в райските предели наш баща Явуз Селим хан и на нас. Поверихме ти държавния печат и те обявихме за велик везир.
Задъха се и замълча. Ибрахим стоеше с наведена глава и не вдигаше очи от пода. Нямаше смелост да погледне своя падишах. Прекрасно знаеше какви пламъци хвърчат от очите на Сюлейман. Настана гробна тишина.
– Защо мълчиш, паша? Така ли е или не?
Ибрахим се наведе още повече отпреди и прошепна:
– Така е. Само кажи, султане мой, и Ибрахим ще се принесе в жертва на своя благодетел.
Сюлейман постави ръка на рамото му и му нареди да стане. Прикова очи в него и продължи:
– Всеки знае, че Сюлейман, синът на Селим хан, не се бои от смъртта. Колко изпратени на сражение с врага приятели сме погребали и колко врагове! Така или иначе, дължим живота си на Аллах. Дали ще му изплатим дълга си, дали ще оцени по достойнство нашия героизъм и ще ни благодари, когато се изправим пред него... Ето, от това ме е страх!...
В очите на султан Сюлейман вече прехвърчаха светкавици.
– Ако се случи нещо с нашите жени и деца, докато сме живи, срам и позор за нас. Що за султан ще сме, ако се случи нещо на принцовете ни, на Михримах и дори на другите жени? Хан ли е този, който не може да опази харема си, та да му се повери и цяла империя? Ако един син не може да бди над харема си, с какво лице ще поиска от своя отец и предците си да се застъпят за него, като се възнесе на небето?
– Ако Аллах е решил...
– Ако е решил Аллах, паша... – Гласът на Сюлейман постепенно преминаваше в грохот. – Ако са решили войниците ми! Ако са решили и пашите ми, и везирите ми! Ето какво ще ти кажа. Отсега нататък и птичка да прехвърчи над дома ми, ще търся сметка от теб! Имай това предвид, вземай мерки!
Падишахът рязко се обърна. Закрачи към вратата. Преди да излезе, се спря, гневно подхвана полите на кафтана си и се обърна.
– Ако загубим живот, Ибрахим – удари се с юмрук в гърдите той, -ще вземем хиляди живота в замяна, нека всички го чуят!
Ибрахим паша се събуди в добро настроение. Откакто хванаха шпионката в градината на двореца, надвисналите над главата му буреносни облаци тутакси се разнесоха. Добре че го обърна на война. Това беше гаранция, че отново щеше да се издигне в очите на падишаха, решил да изтълкува отмъщението на жената като война.
„И аз служих на Аллаха добре – размисли се Ибрахим рано-рано сутринта. – Само за няколко месеца подготвих огромната армия за поход. Походът към Австрия завърши с пълна победа. Ако копнежът по Хюрем не беше обладал падишаха, щяхме да превземем и Виена“ – мърмореше си наум той.
Сюлейман издаде заповед за завръщане и нямаше какво повече да се направи. Въпреки всичко, победата увеличи личната му слава толкова, колкото и Сюлеймановата.
Стана от леглото и се облече. Веднага пое по пътя към отсрещния дворец, за да вземе участие в Съвета на Дивана. Като се качваше в колата, той се обърна и погледна към своя дом, после и към Сюлеймановия. Ако ги видеше някой непознат, като нищо щеше да посочи неговия дворец като мястото, където живее султанът. След похода към Мохач, с донесените от Унгария статуи, той направо беше превърнал двореца си на Ат Мейданъ в римски палат.
Дори киселите изказвания на везирите в Дивана не успяха да му развалят настроението. Тези съвещания го отвращаваха. Не можеше да се измисли нещо по-нелепо от това да се обсъждат на крак държавните дела с цял куп глупави везири, още неотърсили се от сутрешния намаз, от сънливостта и изтощението след похотливите нощи. Отгоре на всичко султан Сюлейман ги гледаше и слушаше през решетката на кабината си. Никой не можеше да изказва свободно мнението си. Уста не отваряха, с изключение на един-двама везири, които падишахът уважаваше заради ума и възрастта им. Но и тези, които се обаждаха, използваха харесвани от султана изрази. Разбира се, не беше лесно. В тази работа можеше да му паднеш в очите и в края на краищата дори да намажеш въжето.