Единственото нещо, което можеше да му вгорчи настроението, беше любимката на Сюлейман – Хюрем – и децата й, които раждаше всяка година. Падишахът обаче не поглеждаше към друга. Колко дивни момичета от Генуа и Венеция беше подарил на харема. Сюлейман дори веднъж не извърна глава подире им. На този свят не съществуваха други за него, освен Хюрем и дъщеря му Михримах.
„Не му и минава през ум, че московчанката го върти на пръста си - размисли се той. – Не можа да разбере, че тя се стреми да дели трона с него!“
Поспря за миг, присви очи и се огледа наоколо, като че ли се интересуваше какво става. „Еее, червенокоске! – закиска се наум. – Така стоят нещата, въжето не стига за двама въжеиграчи. Няма да допусна теб и копелетата ти да седнат на Сюлеймановия трон!“
Усмивката на лицето му изчезна така мигновено, както се беше появила. Замести я буреносен облак.
„Само почакай, московска наложнице! – промърмори си той. – Ще дойде време и ще ви видя сметката на теб и на твоите копелета!“
Изведнъж пред очите му се мярна пухкавото, горещо и бяло като слонова кост тяло на наложницата персийка, която до разсъмване му беше доставяла ненаситни удоволствия. Полазиха го сладостни тръпки. Дали съпругата му Хатидже знаеше, че се забавлява с новата красавица от Персия? Нямаше как да разбере. Щом един мъж не обладае жена си, значи е бил с друга. Хатидже беше умна. Ако сутринта забележеше, че е изнемощял, веднага се досещаше, че през нощта се е забавлявал с някоя от наложниците.
Любеше се не зле и с Хатидже. Тя не хвърчеше във въздуха: „Виж ме, аз съм сестрата на падишаха“. Не му мрънкаше, отдаваше му се. И все пак беше по-различна от робините. С тях човек се държеше както си ще. Нямаше забрани, нямаше норми. Но само заради едното удоволствие Ибрахим не смееше да изтощава сестрата на великия султан до ранни зари.
„А дали на Хатидже също няма да й се понрави това?“ – запита се изневиделица той. Самата мисъл го накара да изтръпне.
Въздъхна. Сега имаше да мисли за много по-важни работи от развихрените страсти. Печатът на владетеля на света беше в кесията на пояса му. Каквото и да се говори, който каквото ще да казва, винаги се получаваше това, което кажеше той. Тогава защо трябваше да слуша сутрин още на разсъмване мрънканията на везирите? Той беше Ибрахим. Единственият велик везир на султана. Безстрашният главнокомандващ.
Продължи да върви умълчан. По лицето му се кипреше саркастична усмивка. Както и да е, в османските земи неговата дума тежеше колкото и думата на Сюлейман. Той беше най-близкият сърдечен приятел на падишаха, неговият довереник, приятелят, с когото ловуваха заедно и размахваха ятагани рамо до рамо.
Но ето че това изобщо не попречи на московската наложница да грабне сърцето на падишаха. „Тя непрекъснато ражда и обгражда Сюлейман с бебетата! – помисли си. – Най-напред момче, после момиче... След него още едно момче... Само Аллах знае какво е наред сега“.
Падишахът трепереше и над наложницата, и над децата. А дъщеря си, която се носеше наоколо като пчеличка и никой не знаеше къде ще кацне, направо боготвореше. Едната му половина беше светът, другата – Хюрем и дъщеря му Михримах. „Заради копелетата на московчанката забрави дори престолонаследника си Мустафа“ – мина през ума на Ибрахим. Въздъхна.
Тази наложница прогони спокойствието на великия везир. Не можеше да се примири, че трябва да дели султана с друг. Падишахът вече прекарваше повечето време в харема, в обятията на любимката си. Всички бяха изумени, че и с дъщеря си се занимаваше по цели часове.
Тази жена беше самият дявол. Беше покорила не само падишаха, ами и майка му. Валиде ханъм отблъсна майката на големия си внук и приласка московчанката. „Сигурно си е загубила ума – измърмори си той. - Московчанката непрекъснато ражда. Ако утре някой от синовете на Хюрем – знае ли човек колко още момчета ще роди! – изяви претенции към престола, какво ще стане? Нима тази безумна вещица не вижда в каква беда ще бъде въвлечена Османската империя?“