Великият везир изведнъж се стресна. Огледа се подозрително наоколо. Дали от устата му не се беше изплъзнало това, което му се въртеше в главата? Господи, дано не е! По гърба му изби лека пот. Нима в двореца имаше място за опасни мисли? Та тук дори и една погрешна дума не се посрещаше добре? Погледна към полутъмния дълъг коридор дали някой не го е чул.
Тази жена беше взела и неговия ум. Нервите започнаха да му изневеряват, беше отвикнал да се пази. Само да изпуснеше мислите си, главата му тутакси щеше да изхвърчи.
„Жената те ненавижда“ – му подшушна вътрешният глас. Не се понасяха. Ибрахим също ненавиждаше червенокосата любимка на Сюлейман. Спор няма, че е красива, но нали харемът беше пълен с една от друга по-хубави, една от друга по-млади красавици! Какъв смисъл имаше да издигне тази наложница, а майката на престолонаследника да изпрати в изгнание? „Вдъхна уханието на розата9, зарадва сърцето си, а сетне я прогони. Не направи ли така и с предишните? Била родила момче! И какво от това? Взема момчетата, дава й момичето и я отпраща“. Но ето че Сюлейман не направи нищо подобно. Вместо московчанката, той изгони майката на престолонаследника.
Освен това имаше нещо особено в очите й. Погледът й направо изгаряше. И дъщерята беше същата. Взираше се в хората като майка си. Понякога Михримах така се втренчваше в него, че Ибрахим не знаеше къде да се дене. Нима погледът на едно момиченце, което му стигаше едва до кръста, можеше да го уплаши? Оказва се, че може. Струваше му се, че то му чете мислите.
„Тези и двете са опасни! – помисли си той. – И майката, и дъщерята“. Оплитаха падишаха в мрежите си по всякакъв начин!
Изтръпна от ненадейно връхлетялата го мисъл. А може би правеха магии?
От тази московчанка всичко можеше да се очаква. Виж, по-рано въобще не се беше сетил. Да, обезателно правеше магии на падишаха. Дали и него не омагьосваше? Например да му се случи нещо лошо. Можеше ли – можеше. Веднага трябваше да говори с главния мюфтия. Нямаше му кой знае каква вяра, но се преструваше на много набожен. Освен това го беше страх от магиите. А ходжите със сигурност разполагаха с някои неща, които ги развалят. Четяха, пухтяха. „Ще го накарам да направи антимагия“, рече си.
Като наближи кабинета на господаря, съгласно дворцовия етикет наведе глава към дясното си рамо, към самурената яка на кафтана. Усети как кожата погали бузата му и колко е тежък тюрбанът на главата му.
Строените като статуи от двете страни на коридора грамадни мургави стражи с рунтави мустаци дори не мигнаха, докато великият везир минаваше край тях. Те се покланяха само при намаз и пред султана. Ибрахим ужасно се обиждаше от това, но не се издаваше. Все пак имаше хора, които се захлупваха пред него чак на земята.
Когато пристигна, събра длани пред корема, както му беше редът, леко притвори очи и застана пред разтворената от стражите врата. Приветства падишаха с поклон още щом прекрачи прага. Направи крачка навътре, но остана неподвижен, докато затвориха вратата зад него.
– Ела, Ибрахим! – рече султан Сюлейман. – Трябва да има сериозна причина, за да настояваш веднага след съвещанието на Дивана да дойдеш при мен.
В отговор мълчаливо се поклони. Основното правило в двореца на Сюлейман беше да не се нарушава спокойствието. А спокойствие означаваше безмълвие. Говореше се възможно най-пестеливо. Из двореца не се чуваше и звук. По тази причина стражите общуваха помежду си само с езика на жестовете. Така че поклонът на Ибрахим означаваше цяла поредица от думи: „Разбира се, че има, султане мой! Ако нямах повод, щях ли да ви безпокоя?“.
Този път Ибрахим се поклони още по-ниско.
– Аллах да даде дълъг живот на моя падишах, на принцовете ни и на единствения наш султан! Робът иска да отправи към своя господар едно предложение.
– Какво е то, паша?
Ибрахим издигна над наведената си глава рулото, което държеше в ръка. Приближи с още една крачка до султана.
– Вашият роб Пири10 завърши картата. На мен предостави честта да я поднеса на нашия господар.
Лицето на падишаха грейна. Протегна ръка, както си седеше на дивана, и взе вдигнатото над главата на великия везир руло. Внимателно го разгъна на скута си. Задържа поглед върху него, сетне стана от дивана и отиде до грамадното си бюро точно пред камината. Разстла отгоре картата и затисна двата й края с тежести, за да не се навие отново. Започна да разглежда очертанията, без да изрече и дума, като ги следеше с пръст.
– Това ли е светът на адмирал Колумб?
Ибрахим паша пристъпи до бюрото.
Надвеси леко глава над картата, за да погледне и той.