– Да, господарю.
– Значи това е Новият свят, от чиито съкровища трупа богатството си Карлос?
Вместо да отвърне „Да, така е“, великият везир наведе почтително глава.
– Реис ни е начертал и донесъл места, които не е виждал? Сънищата си ли е нарисувал?
В гласа на падишаха се прокрадваха нотките на гняв, готов всеки миг да изригне.
– Вашият роб Пири кръстосва моретата надлъж и нашир. Вслушва се в мореплаватели, свидетели на разказите и описанията на по-възрастните участници в походите на адмирал Колумб. Дори и сега разпитва гребците и капитаните на оня гяурин, прочутия главатар Кортес. По онова, което му описват, той прави собствени изчисления.
Падишахът кимаше с глава и продължаваше да проследява с пръста си очертанията върху картата.
– Страхувам се, Ибрахим – ако откритите земи наистина са толкова обширни, целият свят ще се пренареди по съвсем нов начин.
Вдигна глава и погледна към великия везир.
Когато и да се отвореше дума за този Нов свят, Ибрахим усещаше в устата си тръпчив вкус. И сега се озова в същата ситуация. Страхуваше се, че падишахът ще се запали по нереални идеи. Тревожеше се, че при толкова много страни за завладяване, толкова корони за събаряне, толкова съкровища за заграбване в Европа Сюлейман можеше да се впусне в непредсказуеми авантюри. Целта на Ибрахим беше Рим. Искаше короната на Рим. Ако не за собствената си глава, то поне за Сюлеймановата. Стига да можеше, не би показал картата на Пири Реис, но ето на, длъжен беше.
– Аллах да дари с дълъг живот нашия господар! Повече от половината държави в Европа очакват победоносния ятаган на господаря.
Колкото и земи от Стария континент да завладеем, ще изглеждат като стрък ечемик пред онези необятни пространства.
Разбира се, ще дойде ден Аллах да благослови нашия господар, владетеля на Стария свят, с успешното завладяване и на новите земи.
Смисленият поглед на султана отново се впи в картата.
Този път Ибрахим извади от копринения си сърмен пояс книга с кожена подвързия.
– А това са ръкописите на роба ви Пири. Описал е моретата, островите, ветровете, бреговите контури. Нарекъл я „Морска книга“.
Сюлейман я взе, запрелиства я.
– Кажи на Пири, че трудът му е голям. Начертаната карта сякаш вдигна завеса пред очите ни – ние, които си мислехме, че светът е малък и тесен за нас. Реис разкри пред нас нови хоризонти.
„Та нали точно от това се страхувах!“ – рече си наум Ибрахим.
За миг настъпи мълчание.
– Ти също не се помайвай, Ибрахим! – продължи падишахът. – Бъдещето е в моретата. Направи си сметката така, че моите кораби да завладеят Бяло море от край до край и да преминат Гибралтарския проток. Да надуят платната си в океана. Във водите, където се подвизават адмиралите на Карлос, да задрънчат ятаганите на моите моряци, на моите юнаци! Над новите територии да се развее знамето на Великата османска империя!
Ибрахим паша целуна три пъти собствената си ръка, допря я до глава: „На вашите заповеди!“
– А на Реис му кажи да дойде в удобно време. Да ми разтълкува картата и проучванията си. Ще прочета книгата му много внимателно. Ще му задам някои въпроси. Та да започна подготовката.
На излизане Ибрахим промърмори: „Безумни мечти!“ Нямаше ни най-малко намерение да поверява могъществото и силата на държавата в ръцете на някакви си босоноги морски пирати.
Михримах не можеше да повярва на това, което й се случи. Майка й отново бе надула корем. Щеше за втори път да става кака.
Не си спомняше раждането на Селим. Беше го видяла повит в копринени пелени, вече в ръцете на майка им.
– Твоето братче! – беше го посочила бавачката им Есма. – Вече си кака.
Само че Михримах не разбра нищо от това, че е станала кака. Даже се ядоса. Дни наред ходеше нацупена. Един ден даже каза на Есма:
– Занимават се само с онзи жълтоглавия.
Но сега наистина се чувстваше като кака. Вълнуваше се. Тревожеше се, без да знае защо. Дали не се страхуваше, че съвсем ще я забравят, ако се появи още един брат? Не можеше да си обясни какво изпитва. Освен че нямаше настроение. И толкова.
По надпреварата на прислужниците, хукнали презглава да докопат наградата за вестта с викове: „Принц имаш, господарю! Да има дълъг живот!“, Михримах разбра, че майка й вече е родила. „Значи момче!“ - си рече. Сега баща й си имаше четирима синове. Единият беше Мустафа, синът на Гюлбахар хасеки, чието име й беше забранено дори да произнася. Не го беше виждала досега. Имаше и батко си Мехмед, с голямата чалма. После Селим с русата глава, който тъкмо прохождаше и от ден-два чупеше всичко, което му се изпречеше на пътя. А сега и това момче...