Пред вратата на майчините си покои чу отвътре да се разнасят страшни крясъци. Господи, на какво приличаше това! Естествено, момченцето още си нямаше представа, че в двореца не може да се вдига врява. Скоро щеше да го научи.
Отвори й бавачката Есма. Михримах едва се промъкна вътре. Шетарет калфа излезе с цял куп прислужници от стаята на Хюрем и нададе радостен възглас:
-Отваряйтеее бе! Каката е дошла да види малкото си братче! Браво! Да я пази Аллах от лошо око! Да не й е уроки! Вижте колко е красива!
Михримах пристъпи бавно и подаде глава през открехнатата врата.
Ето го там. Братчето, което се появи, за да открадне любовта на майка й и баща й към нея. Увито в коприна, то крещеше в прегръдките на майка й. Слиса се как е възможно толкова малко нещо да издава такива писъци. „Няма да го обичам“ – реши Михримах. Бездруго тя не обичаше и Селим.
– Ела, моя красавице!
Вдигна глава и погледна към майка си.
– Знаеш ли, единствена моя – продължи майка й. – Никой вече не може да те нарече дете. Ти стана голямо момиче, съвсем официално. Твоят брат дойде от Каф планина и те направи още веднъж кака. Ти вече стана два пъти кака, султанке моя.
„Да бе, как пък не от Каф планина!“ – промърмори си тя. Нима не знаеше откъде се появяваха братята й? От корема на Хюрем е излязъл и този! Само че нямаше представа как е влязъл там. Все пак трябваше да разбере. Веднъж даже попита Есма, но бавачката й само ококори ужасено очи и отвърна: „Шшшт! Засрами се!“
Баба й седеше до главата на майка й. Валиде султан галеше косата на Хюрем, която даряваше на сина й момче подир момче.
Като видя Михримах, лицето й грейна още повече. Веднага прочете в очите й тъга, отчаяние, даже и страх.
– Никой да не отправя упреци! – обърна се тя към околните. – И ти, Хюрем хатун. Имаш три принца. Да растат за радост на майка си и татко си, да се радват на тяхната обич. С благословията на Аллах нека всичките да се посветят на Великата Османска империя. Обаче това, което искам да кажа, е следното: момчетата са три, момичето е едно. Хиляда принцове да родиш, не ги давам и за една Михримах!
Каква гордост се надигна в гърдите й, как й се развихриха чувствата, в очите й плувнаха сълзи, малкото й сърчице запърха с благодарност. Ако майка й не я беше повикала: „Ела да го видиш, не искаш ли да погледнеш братчето си?“, тя щеше да се втурне към възрастната жена, да се хвърли на врата й, да удави в целувки набръчканите й ръце, лицето. Щеше да бъде в разрез с дворцовия етикет и със съветите на майка си и на Есма, но това съвсем не я засягаше. Ако се гушнеше в прегръдката на баба си, страхът й да не я изоставят щеше да се изпари.
Дали и баща й мислеше така? Ами майка й?
Присламчи се към майка си, която й поднесе вряскащото бебе.
Лицето й беше съвсем безизразно.
– Виж! – продума Хюрем. – Малкото ти братче!
Лекичко се наведе, погледна го.
Цялото беше червено.
„Грозно! – каза си наум. – Много грозно!“
То размахваше безспир стиснатите си юмручета и крещеше. Колко малки бяха ръчичките му! Ами пръстчетата?
„То няма да оживее!“ – мина й през ум.
Може би щеше да умре. Засрами се при тази мисъл. Посегна да пипне с показалеца си малката ръчичка. Пръв досег, плах, боязлив. Момченцето внезапно спря да крещи. Погледна я с косите си очички.
– Разпозна кака си! – обади се някой. – Спря да плаче още като те зърна. Обича те.
Ами като я обича, да си я обича. Тя не го обикна и нямаше да го обича. Толкоз!
Отвън долетяха припрени шушукания, прозвучаха отделни гласове:
– Господарят идва!
Настъпи и този миг. Мигът, в който щеше да сложи на кантара и да измери обичта на баща си. Всичко щеше да излезе наяве. Да видим как щеше да постъпи той. Нямаше ли да пренебрегне дъщеря си, която въздигаше до небесата, която наричаше мое слънчице, моя нощ, мой ден, моя дюля и мой нар? Дали щеше да забележи, че и Михримах е там, че очаква да я прегърне, че сърчицето й трепти да не я забрави, да не спре да я обича? Или щеше да се втурне и да грабне в ръцете си това нещо?
„Разбира се, че щеше да стане точно така! – си каза. – Ти си момиче. Той е момче. Принц! Ще видиш, ще хукне и ще прегърне него. А ти ще си стоиш тук забравена с оклюмала глава!“
Но не стана така.
– Къде е единствената моя, най-красивата на света Хюрем? – разнесе се гласът на султан Сюлейман, когато влетя с грейнало от радост лице в стаята на майка й. Всички се захлупиха на пода, а той се втурна към Михримах, грабна я на ръце и я притисна до гърдите си.
– Слънчице мое, пак ли стана кака?
„Видя ли? – скара се тя на човъркащия я отвътре глас. – Татко ти падишахът не те е забравил. Не те забрави и като се роди Селим. Виж, и сега те прегръща! Дори не го погледна!“ Безкрайно щастлива, тя отпусна глава върху гърдите на баща си, обгърна с ръце врата му и от устните й се пророни сред ридания и хлип: