– Тат-ко!...
Той я притисна силно в обятията си и смигна към Хюрем и другите и стаята.
– Да отидем ли да погледнем това момченце? – прошепна й тихо на ухо.
Михримах обсипа лицето му с целувки и както всеки път, от това той усети по брадата си приятен гъдел.
– Аз го видях!
– Хареса ли го? Във всеки случай не е толкова красив като теб.
– Не е. Грозен е!
Останалите прихнаха в едва сдържан смях.
– Ако не ми вярваш, погледни го и ти! Син-зелен! И главата му не като на Селим! – промълви тихо Михримах. – А пръстите му са като мечки.
Без да пусне Михримах от прегръдките си, Сюлейман тръгна към леглото. Ако тя беше извърнала глава, щеше да види с каква огромна любов баща й гледаше към Хюрем и как майка й го възнаграждаваше със своята усмивка.
Татко й се наведе. Целуна по челото майка й, която се надигна да го поздрави:
– Господарю, султане мой!
– Дойдохме да благодарим на Аллах, Хюрем ханъм, че ни дари със здраве и усмихнати лица!
Михримах се извъртя в прегръдките на баща си и се загледа в тях.
– Вашият принц ви целува ръка, господарю мой! – посочи бебето си Хюрем.
„Отдавна ме държи на ръце, изглежда, вече му тежа!“ – помисли си Михримах.
Изпъна се, краката й почти допряха пода. Щом е кака, може би вече не е редно да ходи така, в нечии прегръдки. Полекичка се освободи от ръцете на баща си, но не пусна полите на кафтана му.
Сюлейман се наведе и дълго се взира в прегърнатото от Хюрем момченце.
– Имаш право, принцесо моя – пошушна й той. – Принцът бил много грозен!
Всички го чуха. Подсмихнаха се.
– Какво ще кажеш, Михримах? – попита я баща й с преливащ от обич глас. – Макар и да е грозен, все пак да оповестим ли на света, че твоят брат се е родил?
Михримах му кимна: „Да оповестим!“
Чак сега султан Сюлейман взе на ръце малкия си син. Вдигна го до главата си.
– Роди се син на владетеля на Анадола и Румелия султан Сюлейман и на Александра Анастасия Лисовска, която нарекохме Хюрем, за да се прославя не само с красотата си, но и със засмяното си лице... – Поспря за миг, погледна към дъщеря си и продължи: – ...и брат на най-красивата им дъщеря Михримах султан! Нека носи името на дядо си Баязид хан!
В стаята се разнесоха ръкопляскания и възгласи:
– Да живее! Да живее, хиляда години да живее! Да живее дълго!
„Татко е велик човек! – помисли си Михримах. – Великолепен човек.
Обичам го!“
И баща й я обичаше. И майка й. И то много! Често й казваше:
– Имам нужда от теб. Държим ли се една до друга, майка и дъщеря, никой няма да ни победи. Не се бой! Ще надвием всяка връхлитаща беда!
И без това не се боеше. Беше дъщеря на владетеля на света султан Сюлейман и на изключителната красавица Хюрем хасеки. Каква опасност можеше да я връхлети?
Михримах беше ядосана. Майка й се обръщаше галено към братята й с „Принце мой!“ и това я дразнеше. Вярно, и нея я целуваше и галеше с думите „Моя красива принцесо!“, но долавяше, че в думичката „принц“ има някакъв скрит смисъл. Майка й обичаше и русокосия Селим, и Баязид, но батко й Мехмед беше на пиедестал. Дори и да не беше с тях в момента – той винаги си беше Мехмед. Майка й трепереше над него, направо полудяваше, ако прашинка паднеше върху него или вдигнеше малко температура.
Михримах вече беше разбрала, че по важност се нареждаше след мъжете в семейството: баща й, батко й Мехмед, братята й Селим и Баязид.
Тайната на това, изглежда, беше закодирана в думата „принц“. И тя нямаше да намери мир и покой, докато не я разшифрова.
Ако питат майка й, Михримах вече беше кака и не й подхождаше да тича непринудено из градината или пък да се гушка. Беше дошло време да седне и да учи уроците, които й преподават учителите, да прави това, което й кажат бавачките. Татко й обаче не мислеше така. Колко пъти беше чула той да казва на майка й: „Не закачай моята султанка! Остави я да се наслади на детството до насита!“
Михримах се ядосваше на майка си, но си я обичаше. Още чуваше песните, които й пееше, когато беше съвсем малка. Колко дълбок глас имаше! Колко топъл! Колко гальовен! Имаше една песен, за която майка й вземаше грамадната „балъйки“ – всички я наричаха „балалайка“, но Михримах си мислеше, че това е по-подходящо – и щом я запееше, пред очите й разтваряше врати един съвсем друг, вълшебен свят. По онова време не разбираше думите на песента, дори и сега не можеше да каже, че ги разбира. Защото те не приличаха, по нищо не приличаха на звуците, ударенията и думите, които беше чувала до този ден. Сричките не излизаха по-носово.