Другите две замръзнаха по местата си така, както стояха на колене.
– Да не умря? – попита едната.
– Да не я уби Демонът? – промълви другата.
Изпод разперената по земята черна мантия се подаде отвратително, посипано с циреи лице. Отначало се ухили лекичко. Последва лудешки смях. Погледна ги с ледени очи без зеници. И направи нещо съвсем неочаквано. Задави се в ридания вещицата, разплака се, а гласът й – като на змия.
– Кръв! После – кръв! Предателство! И пак кръв!
Риданията й прераснаха във вой, а воят й увисна в сковаващия студ.
Черен облак покри луната.
ПЪРВА ЧАСТ
ДВОРЕЦЪТ АЛКАЗАР
Севиля – Испания, 1528 г.
Препаската за сабята се спускаше косо от дясното рамо през гърдите до талията му, а сабята подрънкваше в такт с острозъбите шпори на високите му ботуши. На всяка крачка забученото на голямата широкопола шапка пауново перо трептеше, следваше го разлюляната като от вятър червена пелерина, прикрепена на лявото рамо откъм гърба.
На групи, на групи по дългата галерия на двореца Алказар прииждаха и си шушукаха жени, очите им жадно следяха мъжа с напетия вървеж. В един момент разговорите се изместиха от клюките за разюзданите похотливи нощи на краля към човека, чиято физиономия не виждаха отблизо, но забелязваха красотата му.
Гербът на папата с двата ключа – жълтият и белият, кръстосани на дрехата пред гърдите, издаваше, че е пратеник на Рим. Лявата му ръка лежеше върху ръкохватката на сабята, която ту се подаваше, ту се скриваше под пелерината. Значи непознатият не беше свещеник.
– По-добре! – промърмори жената, чиито гърди без малко щяха да изскочат от деколтето й. – Поне има надежда да го вкараме в леглото си. Която е по-ловка!
Останалите жени се разсмяха, криейки уста зад копринените си кърпички.
Една от тях размаха огромното си ветрило и излезе напред, за да му се набие на очи.
– Ясно е в чии обятия ще бъда тази нощ! Бъдете сигурни, че няма да го оставя на нито една от вас!
– Ако кралицата ти го отстъпи! – засмя се доближилата се до нея приятелка.
Непознатият стигна вече до огромните двукрили двери в дъното на галерията, когато измежду колоните изскочи кралският церемониал-майстор.
Крилата на дверите бяха толкова тежки, че можеха да ги отварят само двамата прислужници, и когато сега ги изтеглиха на две страни, церемониалмайсторът закърши бедра в тесните си панталони и му пошушна:
– Само не забравяйте да го приветствате!
През отвора на вратата ведно с топлия въздух нахълтаха гласовете на мъже и жени. Строените от двете страни стражи вдигнаха и надуха едновременно дълги медни тромбони. Раздиращите им звуци заляха всичко навред. Щом замлъкнаха, церемониалмайсторът се втурна към прага, опъна десния крак напред, наведе се почти до земята и викна с женствен глас:
– Кралят на Испания и Германия, на Холандия и Белгия, на Сицилия и Неапол, ерцхерцогът на Австрия, свещеният наследник и пазител на Великия Рим – император Карлос2!
Тромбоните отново прогърмяха.
Чужденецът процеди през устни едно „Аха!“, но заради тътена на тромбоните любопитната дворцова навалица от двете му страни не чу саркастичното възклицание. „Император на ботушите ми, дезертьор от бойните полета!“ – промърмори под носа си и тръгна към седналия на високия си трон в другия край на залата Карлос.
Тромбоните замлъкнаха.
– Негово Светейшество папата! – викна този път церемониалмайсторът. – Специалният легат на Светия отец Климент – благородникът от Флоренция, Джулиано Отавиано Медичи!
Посланикът пристъпваше наперено през тунела от наведените над главата му тромбони, като не пропускаше обаче да разглежда изпод око всичко наоколо. На пиките, вдигнати пред високите до тавана прозорци, висяха разноцветни знамена и флагчета. Повечето бяха знамена на самозваната империя на Карлос, с герба, изобразяващ двуглав черен орел върху жълт фон. Знамената на Свещената Римска империя! Във флагчетата преобладаваше тъмнолилавият цвят. Символът на римската мощ.
От трона си, извисен над четири стъпала, точно под висящия от тавана внушителен полилей, с лисичи поглед Карлос измери от глава до пети пристъпващия към него легат. На главата си беше сложил кралската корона, с която преди три години папата трябваше да го коронова, само и само да спаси Рим.
„Щастливо копеле! – помисли със завист Медичи. – Никой друг на този свят няма неговия късмет! Само за една година ред по ред изпомряха неколцина от рода на лудата му майка и на короната му кацнаха Испания, Холандия, Белгия и кой знае още колко територии. С германските си пълчища покори Рим, затвори папа Климент и накара да ограбят града до шушка. И Климент беше принуден да го обяви за император“.