Рюстем се опита да я прегърне, но не успя. Още като разбра, че е бременна, Михримах използва удобния повод и му забрани да идва в нейната стая. Рюстем начаса се ухили:
– Да не би някой да ни вижда как си облизваме плюнката, та задава толкова въпроси за вярност към клетвата? Само да разчистим Сюлейман и Хюсрев, да се сдобием с поста велик везир, че тогава валиде ди поиска не един, не два, а хиляда живота!
Водата в казана за принц Мустафа и майка му вече завираше.
Михримах усети как животът й изведнъж коренно се промени и направо се изуми.
Отначало, когато си галеше корема, тя му говореше: „За какво ти трябваше? Този свят не е място за живеене. А пък не си избра и точна майка. Защо ли, бебче, не попадна в корема на друга жена? Тогава нямаше да си принудено да живееш всеки миг със страха, че ще те убият, щеше да бъдеш дете на някоя щастливка“.
Това усещане обаче постепенно заглъхна. Сега Михримах се допълваше: „А и не този трябваше да ти бъде баща! Защо ли не беше Исмаил!“
Позеленяваше от яд, че в съзнанието и в сърцето й вече щеше да се появява и мисълта: „Можеше да е и Синан ага“.
Обземаше я и някаква странна радост. Не знаеше защо, но ето на, радваше се. През един от дните, когато коремът й постепенно започваше да си проличава, Михримах с ужас разбра кое я радва толкова много. Тайно в нея се промъкваше мисълта: „При раждането може да умра!“ За нея друго спасение от това робство нямаше.
„Грехота е!“ – закрещя цялата й душа. Погледна ръцете си.
„Не ти ли стига престъплението, което замисляш? – продължи да й говори сърцето. – Не ти ли стига животът на Гюлбахар и Мустафа, че да си мърсиш ръцете и в собствена кръв?“
***
Моментът настъпи. Заради тревогата на акушерките при все по-зачестяващите й болки Михримах реши, че някои неща отиват на зле.
Болките станаха вече непоносими. Ще се бунтуваш, а? Ето, Аллах те наказва. Умираш.
Ужасен гърч! Сграбчи с все сила ръката на главната акушерка.
– Напъвайте, принцесо, напъвайте, по-силно! – непрекъснато я окуражаваше тя.
– Спасявайте него! Нека аз да умра! Спасете него!
Отдясно до главата й стоеше Хюрем. Отляво – Есма. Изглежда, и двете четяха молитви. Михримах обърна поглед не към майка си, а към Есма.
По сгърченото от болките лице и по отчаянието в замъглените от потта очи на своята господарка гувернантката разбра, че иска да й каже нещо.
– Есма, ако се случи нещо с мен, оставям го на теб!
И припадна.
Нямаше представа след колко време чу някакъв вик. Вик, който проглуши всичко наоколо. Възклицания: „Слава богу!“. Гласът на майка й: „Тичайте да кажете на господаря!“ Друг глас: „Везир паша пристига!“
И отново гласът на майка й:
– Имаш момиченце, дъще!
И наградата й – една целувка по челото.
Подадоха й бебето да го прегърне и Михримах не повярва на очите си:
Велики Боже! Що за чудо беше това?
Толкова красиво!
Толкова мъничко!
Толкова беззащитно!
Тази нощ за пръв път в конака се чу нежен немощен глас. Будните наостриха уши и се заслушаха. Майчицата Михримах пееше на дъщеря си съвсем тихичко приспивната песен на своята майка.
Докато очичките на дъщеря й се затваряха за сън, Михримах си даде сметка, че изчезнаха всичките врящи в главата й съмнения, емоции, глупости. Вече разбираше много по-ясно. Всичко можеше да види. Майка й, срещу която сипеше тайни проклятия в продължение на толкова много години, беше безкрайно права.
Как би могла да понесе някой да дойде и да погуби тази малка душичка?
И си каза: „Вместо да умира моето бебе, нека умрат другите!“ Заповтаря този израз още веднъж, десет, може би стотици пъти.
Изтощена, но щастлива, тя се обърна. Майка й още стоеше до нея Отпуснала глава на рамо, Хюрем спеше дълбоко.
Михримах лекичко хвана ръката й, целуна я и промълви:
– Аз също станах майка! Разбрах какво значи да ти вадят душата. Имаше право! Нека да става така, както ти кажеш!
НОВИЯТ ДВОРЕЦ, ХАРЕМЪТ
Ноември 1543 г.
Михримах играеше вече с дъщеря си на една игра: „Моята Xюма станала султанка“. Сама си я беше измислила. Припомняше си нейната топлота и крехкост, радостта, която й донесе преди година. Как би могла да я забрави?! На всекиго разправяше, че не е имала по-щастлив ден от деня, когато за пръв път притисна до гърдите си своята дъщеря
Още като му съобщиха новината, султан Сюлейман дотича в конака, взе на ръце своята внучка и се обърна на юг.
– Благодаря ти, Всевишни! – Сетне вдигна над главата си малкото момиченце. – Благодаря, че дари своя раб с това щастие! Нека името й е Айше Хюма – като символа на щастието, с което ти ни възнагради и шах – като отличителен знак, че е член на султанската фамилия!