После прошепна в ухото й три пъти цялото име:
– Добре дошла, Айше Хюма хан! Добре дошла, Айше Хюма хан! Добре дошла, Айше Хюма хан!
С дръпнатите си очички момиченцето също се взираше в дядо си. Мърдаше пръстчетата на малката си ръчичка така, сякаш искаше да хване брадата.
Михримах си спомни какъв ужас я обзе и в каква паника изпадна в мига, когато видя внезапно зачервеното лице на бебето.
– Божичко, какво стана с детенцето ми! – беше скочила веднага, плачът на Айше Хюма шах беше толкова силен, че заглуши всеки друг глас.
Господи, откъде го вадеше тоя глас това толкова малко същество!
– Спомняш ли си, Есма? – подхвърли на своята дадъ, която в това време сменяше пелените на бебенцето. – Когато беше в ръцете на господаря, Хюма вдигна всичко наоколо на крак и татко я подаде на мама, а нашата валиде на бърза ръка отсече: „Метнала се е на вас, Ваше Величество, султане мой!“.
Можеше ли да се забрави такъв момент? Есма се подсмихна.
– Умряхме от страх господарят да не побеснее от яд.
Михримах кимна с глава.
– Право да ти кажа, и аз страшно се уплаших, когато татко й отвърна: „Какво говориш, Хюрем ханъм, и ние ли сме такива ревльовци!“
Но нито падишахът, нито Хюрем имаха намерение да се упрекват взаимно. Тя знаеше кога е в настроение и как да го закачи.
– Моля ти се, султане мой – накипри се Хюрем. – Погледнете тези вежди, тези очи. Същите като вашите!
– Въобще не са! Половината на майка си, половината на баща си! Така или иначе, нали ние отправяхме молби така да бъде. Аллах не ни е отхвърлил молбите. Дари ни с това – в нашата внучка да се слее неповторимата красота на две невероятни жени!
Баща й се обърна към останалите в стаята, които го слушаха чинно и кимаха с глави. Вероятно се чудеха къде ли виждаше красота в това мъничко като длан кресливо нещо с дръпнати очи и зачервено лице, което държеше в прегръдките си и съзерцаваше с умиление.
– Като порасне, ще видите! – сякаш им прочете мислите султан Сюлейман. – За красотата на Айше Хюма хан ще се говори по цял свят!
Според Михримах и сега си беше така. Светът не може да е виждал по-красиво момиченце. Повече от това не можеше и да се желае!
Това детенце осмисляше вече целия живот на Михримах!
С него изпитваше щастие, с него страдаше, с него се чувстваше здрава, с него боледуваше.
„Вероятно това е щастието!“ – беше се размислила същата вечер. Непрестанният плач на Хюма. Загадъчната усмивка върху лицето на майка и. Шепотът на баща й – великия владетел султан Сюлейман: „Айше... Айше Хюма, агууу...“ когато с показалец галеше устните на внучката си. И това, че Рюстем за пръв и последен път не превиваше гръб пред майки й и татко й. Да, това беше щастието. „Късно ме сполетя, но изглежда, го хванах от единия край“ – реши тя. Съдбата й беше отредила ето това така наречено щастие. Дали можеше да се иска нещо повече? Дори и да липсваше в любовта? „Бъди благодарна! – си казваше сама Михримах. Бъди благодарна!“
И тя беше. Благодарна беше и трепереше над Хюма.
Нощем, заслушана в дишането й, си казваше: „Господи! Ще умра без нея! Без да ми мигне окото!“
Сега вече разсъждаваше другояче: „След като аз съм готова да дам живота си за нея, какво ме интересува животът на другите!“
Права беше майка й.
Нямаше нищо друго по-ценно от живота на рожбата.
Сама си мълвеше: „Вместо да се случи нещо на дъщеря ми, нека да изгорят душите на другите! На всичките! И на Мустафа, и на Гюлбахар! Мен какво ме засяга!“
Михримах оказваше натиск върху Рюстем, дори и Хюрем да не я караше:
– Какви мерки предвиждаш, ефенди? Договорът с нашата валиде, докъде стигна? Душите, които тя иска, ги искаме и ние, така да се знае! Докато седите със скръстени ръце, те ще посегнат към нашата дъщери! Сън не ми влиза вече в очите!
А Рюстем повтаряше все едно и също:
– Клетвата си е клетва, договорът – договор! Веднъж да взема печата!
От деня, в който се роди Айше Хюма хан, в съзнанието й стоеше запечатана една неизбледняваща картина. Тъкмо когато щяха да повиват момиченцето, Хюрем нареди на акушерките:
– Почакайте!
Сложи голото новородено бебе по гръб върху пелените и скришом от придворните и прислужниците хвана свитите му крачета, подръпна ги нежно, натисна ги.
Дори никой да не беше разбрал това, Михримах се досети. Проверяваше дали някое от крачетата на бебето не е наследило недъга на баща си. Не беше ли това и един от огромните като планини страхове, притиснали с тежестта си плещите на Михримах? Ами ако е като Рюстем.